18 юни 2012

Днес сутринта в метрото една жена четеше старо издание на "Птиците умират сами".

Анти бг киното

Миналата седмица гледах трейлър за нов български филм в едно кино. Първата ми мисъл беше: в тоя филм има максимум една жена и тя 100% е курва. Трейлърът беше дълъг, разхвърлян и труден за следене, и основната му цел явно беше да покаже всички разпознаваеми актьори, които участват в него (към десетина бяха - не знам как успяват всичките да се вържат в един сюжет, но в Бг по-важно е да вземеш прятелчето си да ти играе във филма, отколкото да представиш някакъв сносен сюжет) и жената се появи чак накрая - гола и стенеща под един от върволицата известни актьори.

Ей затова не гледам български филми. В тях или има максимум една жена, бутната в действието, за да има някакъв любовен сюжет, или, ако става въпрос за жени, те непеременно са курви, нещастни, бити, преебани отвсякъде и целият филм е за тяхното тежко страдание. Аз това не мога да го спонсорирам и отказвам да го спонсорирам. А между другото същия принцип спазвам и с всички останали филми, но не съм попаднала още на друго кино, което да е чак толкова зле в това отношение.

A sex-positive position is different than participating in a culture that openly objectifies and dehumanizes you. It is about rejecting the concept of rape culture (the idea that patriarchy denies the ability to consent) for one's personal benefit and ultimately the benefit of culture. This is a good thing, I like sex with men. Sex-positive is about incorporating different modes of sexuality into feminist discourses. Sex-positive is about owning your own sexuality, being comfortable with the sexuality of others and rejecting hegemony from the patriarchy about how our sexuality is supposed to be expressed.

From a comment on Jezebel (comments are easily the best thing on that site).

Северъс и Лили, 1975

Минаваше 10 часа вечерта, а те бяха доникъде с проклетата отвара.

- Северъс, като за най-добрия по отвари в цялото училище, никак не те бива – оплака се Лили, когато за четиринайсети пореден път отварата им не успя да добие описания синьозелен цвят. Този път беше отровнозелена с лилавеещо сияние по повърхността.

- Това е две години над нивото ни – напомни Северъс. – Освен това ти си най-добрата.

- Спорно е – възрази Лили, но не сдържа една бърза самодоволна усмивка.

- Цитирам Слъгхорн.

- Той е пристрастен, нали знаеш.

- Към какво? Ти си мъгълокръвна.

- Към жизнерадостните ученици – сряза го Лили. – Нищо няма да ти стане, ако се усмихваш веднъж седмично, нали знаеш.

- Няма как да си сигурна.

- О, я виж, шега ли беше това? Не е толкова трудно значи.

Тя се беше извъртяла към него и го гледаше с леко учудване, сякаш отдавна не беше го виждала както трябва. Северъс стисна устни, за да спре усмивката си. В очите й трептяха яркозелени пламъчета от котела.

- Ами... – прокашля се той накрая. – По-добре да тръгваме. По-синьо от това явно няма да стане.

- Добре – съгласи се Лили, като откъсна поглед от лицето му и го върна върху отварата. – Имаме още 3 дни до състезанието все пак. Може да пробием. Утре обаче смятам да опитам да настържа мандрагората.

- Щом си решила.

- Знам, в учебника изрично пише смачкана. Но пробвах всичко в учебника буква по буква и нищо не стана, явно учебникът греши някъде!

Този път Северъс не успя да сдържи усмивката си, не успя и да се извърне навреме.

- Какво! – възкликна Лили. – Защо се смееш? Просто ударих задънена улица, Сев, не знам какво друго можем да направим! Дори в нашия суперекип не можем да се справим... Кажи де, защо се смееш?

Северъс отиде до котела и изчисти съдържанието му с един замах на магическата си пръчка – безмълвно. Дали бе забелязала?

- Кажи де! – повтори настоятелно Лили, явно пропуснала безсловесната магия, извършена под носа й от петнадесетгодишен магьосник.

- Нищо – отвърна най-сетне той. – Просто ми харесва как мислиш.

- Така ли? Не знаех, че си бунтар.

- Не съм.

- Хм. Харесва ти идеята да не следваме учебника, а и тази близост с Мълсибър и неговата банда слидеринци, които не са точно изрядни ученици и открито мразят...

- Лили – гласът му прозвуча необичайно рязко в празното помещение с каменни стени. – Не почвай пак, моля те.

- Сев, притеснявам се...

- Недей. Казах ти. Те са ми приятели, освен това са много умни.

- Не ми харесва как ме гледат.

Северъс тъкмо беше почнал да събира учебниците и пергамента си в чантата, но при тези думи рязко се изправи.

- Никога не биха ти направили нищо. Лили, обещавам ти.

- Виждаш ли, дори ти знаеш, че има опасност. Не, не знам дали е опасност – да не бъдем драматични – но има *нещо*. Не съм глупава, виждам го. Чувам го около себе си.

Северъс замълча. Лили също беше оставила чантата и книгите си и го гледаше в очите. Той пристъпи към нея, отвори уста да каже нещо, да я успокои, да прехвърли внезапно израслата стена между тях.

- Лили – започна. Но не знаеше как да продължи. Тя го гледаше в очакване. След като загасиха огъня под котела, стаята бе потънала в сумрак и той не можеше да прецени дали го гледа предизвикателно с ясното съзнание, че е безсилен да притаи страховете й, или с надежда, или просто чака да чуе какво има да й каже. – Учебникът е боклук. Отдавна го допълвам и изменям. Не исках да ти казвам, за да не се налага да ме покриваш. Настържи мандрагората. Ти си невероятно умна, по-добра си от учебника, и от Слъгхорн дори.

Тя не помръдна, но той видя как очите й се разширяват от удивление. И тогава направи последната крачка до нея и я целуна.

Thoughts of privilege blind spots

It really speaks of the privilege and the arrogance of historically privileged people (usually middle- and upper-class white men) that they still feel, even the ones who can be called allies for underprivileged groups, that they get to say how much protest is justified and when it becomes too much. That they think they're the arbiters of fair treatment and equality, that they can confidently say which kind of objection or fight is reasonable and which is being too sensitive or nitpicky.

I think maybe the hardest concept to understand in the discourse of privilege is that the ones with the privilege in any given dichotomy need to sit down and listen, and they don't get to set the tone, mark the boundaries or define what is ok and what is too far. The ones affected by the specific injustice do. There are few things more infuriating than a man who considers himself a liberal and a feminist stepping in to tell us which way to go and when to stop because it's getting too much. No, you don't get to say what is too much here, we do, because we're at the receiving end of it. The whole point of the fight is to get rid of the things that hurt us. It really shows how deeply ingrained privilege and self-importance are when men want to not only set the tone of the whole social structure, but of feminism, too.

Overheard by accident

Today at lunch I sat unfortunately close to the people at the next table and could hear their conversation. Apparently they were a couple headed towards separation, from what the woman was saying. The man was silent most of the time, eating his food. She was going on about how she was just tormenting herself in this relationship, he'd been lying to her, and there was no point in going on. And he'd already set up his whole life, started a family. So. Married, seemingly uninterested in the fate of their relationship, significantly older, sloppy-looking, about three levels of attractiveness below her. So... why?! Couples like that one make me so sad. People, it's better to be alone than with someone who makes you miserable and can offer you nothing better in the future. Having a man at any cost should be a thing of the distant past, you know?

Really Random Ruminations

I've been growing confused about the world and how stuff works, and mostly what it means. Does it really mean what it appears to mean? I feel like I'm standing on very shaky ground. Is it more healthy to transport all of the things you love and have shared into the new territory or to file them in the archive and enter new things in the new shared territory? Why the hell am I hung up on this anyway?

It's snowing. As I grow older, people tend to gravitate towards their own thing and sharedness becomes a luxury. I wonder why, I wonder what value people find in forming their own little bubbles. I've been wondering about the value of the family for a long time. It seems to me it's often understood to have its value rooted in the specific nature of familial ties, but I don't think this is the case - it seems to me its value comes mostly from shared history, so it would work with other types of ties as well, such as friendship. However, suddenly everyone is more interested in some abstract development of themselves, of their own vessels of value contained in their bodies, than in preservation of ties. It's easy to reassure yourself that family is forever, but I feel ties need care to be preserved.

Моето тяло

Тялото ми не е значително по-различно от когато бях на 22-23-27; кожата на лицето ми е по-малко еластична и ръцете ми са малко загрубели, но иначе си е същото. Но вече не го мразя, не го ненавиждам, не искам да е по-слабо тук и по-стегнато там, по-красиво, по-загадъчно, по-впечатляващо, по-достойно за забелязване. Тялото ми не се промени, но аз, за своя гордост, се промених малко и сега мога свободно да го харесвам. Мога дори да пиша за това, че го харесвам.

Тялото ми издържа на много силна болка. Всеки месец преминава през кървене, болки, понижено кръвно, гадене и общ дискомфорт. С него си пренесох и сглобих, съвсем сама, новите мебели. Когато последователно го тренирам, издържа на продължително тичане. Не издържа дълго на физическо натоварване, но носи на доста жега и студ. Тялото ми има своя уникална миризма, която напомня на приятеля ми и кучето ми, че съм аз и че те ме обичат.

Тялото ми реагира на думи, жестове, докосвания, понякога по непредвидими начини. То може да се учи и развива; все още знам твърде малко за него. Мога безкрайно да го откривам, изменям и изпитвам. Може да общува, давайки и получавайки.

Когато постепенно спрях да гледам на тялото си като на украшение и започнах да го виждам като потенциално безгранично способен инструмент, спрях да го мразя.

Local thrills

I watch a lot of American TV. I have almost zero interest in Bulgarian TV shows. I don't know why; when Забранена любов first came on, cringe-worthy awful as it was, I couldn't look away. I devoured it whole online, when I was supposed to be writing my MA thesis. Some time later Стъклен дом materialized and I was very much into that, too. And then I just stopped watching for some reason.

How I Met Your Mother is not much better than those two, if you really come down to it. It has some clever entertainment, and Barney is a pitch-perfect parody, but in the heart of it, it still insults your intelligence and willingness to suspend disbelief. It's no FRIENDS, which had warmth and remarkable relatability to it. House MD fazed out in the 5th season or so (to me, it was over once I learned House/Stacy wasn't happening). Grey's Anatomy is nothing more than a soap opera with some misguided falsetto equalism, all soaked in supercheesy drama. Lie to Me is a terrible disappointment all around, with all the predictable cliches of personal stories, terrible acting and inter-character chemistry with the lushness of the Gobi.

So I can't really say why I'm so averse to Bulgarian shows... They're something creative, happening in Bulgaria, or what I always bemoan not getting enough of. I want to read Bulgarian novels, watch Bulgarian films, TV shows, and yet I can't bring myself to actually sit through any (minus the novels, which I actively seek out and read and am underwhelmed so far). I'm looking for something local, something very local and hitting straight home, to engage my imagination, to ignite my empathy and engross me the way Olga Krasteva, Pavel Vezhinov and Dimitar Dimov did when I was little, I long for it, in all honesty, but can't be bothered to give it the time of day. Why? I can't explain.

Is there anything on TV or at the cinema I should check out? Thoughts?

Mme Bovary and me

So I'm reading Madame Bovary, and let me tell you, I identify with Emma in every. fucking. way. I'm not sure if that's a testimony to the timelessness of Flaubert's novel, contrary to his contemporaries' critiques, and thus to the triumph of the contemporary novel as set in motion by his works, or an exposition of my own sad state of being.

Neither here nor there

In many senses, even in all senses. Geographically, ideologically, age-wise, educationally. At least I'm emotionally grounded.

Good things about the cold season

Long hot showers
Herbal tea tastes right again
Oh look, I'd forgotten I owned this cute cardigan!
Train travel is tolerable
Christmas cards
TV shows are picked up again
More excuses for staying in


I feel so locked in this place, at this site of my biography, as if I'll never move forward.

Животинска драма

Докато си работех, осъзнах, че от известно време до прозореца ми се чува продължителен стържещ звук като от гарга или някаква ремонтна дейност. Погледнах през прозореца - беше сврака. Кацнала на оградата, грачи високо и упорито с отворена човка и върти глава на всички страни. Обаче гледаше надолу - там едно коте пък гледаше нагоре към нея, а до котето - сврачи труп, може би убит от котето. Така се гледаха няколко минути, свраката без да спре да вика. Сигурно жалеше за другарчето си. Дали свраките правят брачни двойки за цял живот, като някои други птици? Във всеки случай тази сврака тъжеше.

Накрая котето изсъска, птицата излетя и то се зае да яде плячката си. Та така - природната първичност точно до прозореца на офиса ни. Странно ми е с какво удивление и любопитство гледахме тази сценка. По-естествено ми се вижда желанието ми да припиша човешки чувства и мотивации на животните, участващи в нея, кой знае защо.

Мизандрията обикновено е криворазбрана, един пример

Цитирам и превеждам един коментар от страхотната дискусия под един от днешните постове в Jezebel, защото според мен кратко и ясно обяснява защо посочването на неравните позиции на мъжете и жените в света ан хетеросексуалните романтични/сексуални отношения и начините, по които те често влияят върху тези отношения в ущърб на жените, не е равно на мъжемразие или феминистко огорчение:

От fishwithoutabike:

"I love many of the men in my life. But I'm old enough to recognize now that no matter how many times someone calls me a "man-hater" or "sexist" (HAR!), it is more important for me to recognize the damage men as a class inflict on women as a class and protect myself accordingly than it is for me to be the conciliatory peacemaker in the War of the Sexes and make sure I constantly append my criticisms with "I know not all men are like this" or "most men are great and wonderful, but..." It just isn't helpful and it continually places the onus on women to be the ones to ignore patriarchy and keep on truckin'. I'm exhausted and exasperated by this sort of shit and I can't be bothered to pretend otherwise."

В превод:

"Обичам много от мъжете в живота си. Но съм достатъчно голяма да разбирам, че независимо колко пъти ме наричат "мъжемразка" или "сексистка", по-важно е да посочвам вредите, нанасяни на жените като група от мъжете като група, и да се пазя от тях, отколкото да бъда миротворката във Войната на половете и да гледам критиките ми винаги да са придружени с уговорката "знам, че не всички мъже са такива" или "повечето мъже са чудесни, обаче...". Просто от това няма полза и освен по този начин се прехвърля върху жените отговорността да игнорират патриархалната уредба на обществото и да карат напред. Омръзна ми от тези простотии, те ме дразнят и нямам намерение да се преструвам, че не е така."

Things to hold on to

Неща у дома, които не бихте намерили в много други домове

Сандали от 70те (буквално от 70те, не просто в такъв стил), които си нося всяко лято
Пластмасово сърце с течност за топлене на ръце през зимата
Мини-рикша
Две плюшени муминчета в различни размери
Промоционалния диск от Бьорк с Brodsky Quartet, продаван с Irish Times през 1999
"Хари Потър и философският камък" на хинди
Мечето на мистър Бийн (със сертификат за автентичност)
Feminism - The Early Writings

 
А цяла сутрин сушам това.

Страшни сънища

Снощи сънувах, че показвам на една колега къде е резервната тоалетна между офис сградите, докато над нас беше надвиснал ураган: беше тъмно като през нощта, небето беше черно и вихрено с изключение на една лилава ивица точно над хоризонта, в която се рееха самолети като светулки. И тогава внезапно ни заля огромно цунами, от три страни. После сънят се смени с друг, в който бях в къщата на баба ми, прясно ремонтирана, чиито стени бяха пропукани по ъглите; а на едно място мазилката беше паднала и се подаваше тъмносинята боя отдолу. Там също бяхме в предапокалиптично очакване преди някакво торнадо или земетресение или нещо такова. Чудя се защо сънувам природни бедствия.