Louis CK and where the disconnect lies

The question ("Should Louis CK be allowed to ever do stand up again? It's been 10 months!) presupposes that it's already a ridiculously long time. It's so plain, from the way his supporters approach the matter, that they feel he hasn't done anything that bad and they're only pretending to agree he has because they don't want to deal with the outrage. The reason for the whole rhetoric about #Metoo, that it's gone too far, the unspoken but palpable sentiment of "what more do they want" after the apologies, these are all of the same vein as accusing women of hysteria - men just don't know what their actions do to us, so they fail to see why we're making such a scene. The problem isn't that men don't want to change, the problem is they don't see why they should. Misogyny is normal in our society. It's fine, it's always been fine. Men have recently started (and will soon enough stop, this has happened before) to perform listening and paying attention because our voices grew loud enough to preclude brushing them off. It's now easier to pretend you agree than to ignore the outrage, and so they pretend because they see this is what's required of them to get the critics off their backs, since the critics are now too many, they're getting mainstream. But privately, they think it's all hysteria, made-up drama, women exaggerating in vindictive punishment of men, as women are wont to do. That's why nothing ever changes and they don't make amends, not real ones. They don't feel it. They don't feel what they've done, they don't understand why it should be traumatic - it's never happened to them, and besides, it's what women have always endured, it's what women are for. Why are only now complaining? If it was so bad, why didn't we say something before? There are a million excuses as to why it's ok, and when none of them work anymore, due to a social momentum like #Meetoo's, they pretend to agree hoping it will blow over, as usual, and in 10 months' time they'll be back in their old life doing what they were doing. That's where these hurt questions come from. "Should he ever be allowed to do comedy again" means "Didn't we indulge you enough?" Because they really think they've been indulging our petulant fancies, because they do not understand sexual assault and sexual harassment are traumatic and when combined with power, which they usually, are, completely destructive.

 THIS is what we need to be working on. Reframing the entire conversation. We need to stop assuming the trauma of sexual assault is common knowledge, or self-explanatory. We need to go back even farther and stop assuming most people know what sexual assault is (seen a number of opinions stating masturbating in front of a captive audience is no big deal). We need to repeat, time and again, that absence of no isn't a yes and ignoring that rule is 100% on the perpetrator and not the victim who didn't verbalise their lack of consent. Only when we make sure everyone, and especially accused parties, know that these actions are harmful, and just how harmful they are, that they severely hurt someone, that they left a deep negative trace in their lives that will be resonating long after, when we make perpetrators feel the damage they've done, can we hope a process of understanding and repentance can begin. While we're having this conversation on completely different levels of understanding of the subject at hand, nothing will change. Abusers and apologists don't change their stance not because we aren't articulate or loud enough, but because they have to change their fundamental understanding of society and its hierarchies of power and injustice first. So we need to start at the beginning - by addressing and somehow making people believe that gender inequality and misogyny are real things, and what they look like in everyday life, and how profoundly they affect women's and femme people's lives and psyches.

Consent and alibis

A hard no, and enthusiastic yes - trying to set standards for consent is just providing men with alibis - yes, harder to meet, but still alibis. Because sometimes even a "yes" can mean "no". Does that not make the encounter non-consensual? As far as I can see from these comments, we'd still blame the woman, because she didn't signpost the access to her body correctly. What needs to be done is to stop focusing on how women can gatekeep more effectively, and start focusing on why men are allowed to get away with absurd excuses about not being able to read minds. We should expect men to read cues actually. Everyone with even a little sexual experience can tell if the other person is into it. Why are we pretending it's so hard to know? Men use this to get away with pushing, coercing and even violating women. Whether it's "her dress was slutty" or "she didn't give a hard no", it's still an alibi for them - they mean they should be off the hook because they had reasonable grounds to assume consent and ignore any clues to the contrary. And no matter how precisely we define consent, and how high we bring the bar to getting it, there will always be violations, and more importantly, with that system, they will be ruled permissible. So men need to be held accountable for actually caring whether the other person wants it and is enjoying it - not just for meeting the latest basic requirement. Men should be expected to care whether their partner is into it, whether she's having a good time, whether she's getting something out of it. And we're not talking about that, ever, like it's unreasonable to expect that of men, or impossible. I think that's just playing within the field of rape culture and only when we start holding men to that standard - treating sex as a two-way thing you do together, and not as an achievement or a goal or something they have to get from women - will rape culture's roots be addressed, and not just the symptoms.

Фашизирано говорене

Само че има едно задължително условие определено говорене да бъде наречено фашизоидно или фашизирано - обектът му да е уязвима група в обществото или неин представител. Едно е да наричаш "животно" човек или хора, които са ти равни или имат по-висок статут в обществото, съвсем друго е да насочваш това говорене към вече уязвими групи, които и без това са заплашени от изключване от социалния строй. Думите черпят силата си от властта, която стои зад тях - ако говорещият е представител на овластената част от обществото и говори за обезвластената, тогава думите имат сила да бъдат разрушителни или спасителни; ако се говори за овластена - обезопасена, с други думи - част от обществото, това са просто замеряния с обиди без опасност от систематични последици.

Възпитание

Когато основният възпитателен метод е заплаха с оттегляне на родителската любов, живееш половин живот като възрастен, разкъсан между автентичните си желания и непреодолимата нужда да задоволиш представите на родителите си за успех и щастие. Изградил си цялата си самоличност, представа за себе си, върху одобрението на родителите си - имаш го, значи си някой, нямаш го, значи не струваш нищо. И най-добронамерената студенина като възпитателен метод е с фатални последици за здравата психика и самочувствие на детето. Не правете така.

Виждам и познавам много млади жени, заобиколени от приятели мъже, но почти никога жени над 50-годишна възраст. Може да е поколенческа разлика, а може и да е израз на социалното конструиране на жените като ресурс с определено предназначение, което след определена възраст не важи и следователно мъжете нямат интерес да общуват повече с такива жени. Казано на прост език, докато си млада и хубава, мъжете са ти приятели, защото извличат социален дивидент от имането на млада и хубава жена в обкръжението си. Като остарееш и вече не ставаш да се хвалят с теб пред другите мъже, няма защо да общуват с теб. Може да е цинично и радикално, но за мен много малко мъже виждат жените действително като хора. Повечето ни виждат като възможности или ресурси - нещо, което могат да използват по определените начини (социална придобивка, партньорка в живота, майка на поколението, домашна прислужница, символ на житейски успех и т.н.), но не и човек, с когото да общуват на едно ниво, защото са единомишленици примерно, или просто защото се обичат.

Fighting Words

В България има такава криза на мъжествеността, че ми се плаче и повръща едновременно. Някакви момченца с очайващо неадекватна представа за себе си и нула усет за стил и вкус, без рудиментарно разбиране за етика, чест, справедливост и прочее традиционно свързвани с истинската мъжественост качества са едва ли не цветът на българския dating pool за хетеросексуални жени. И каква им е ценността? Няма. Освен че са родени с пишки.

Другият тип, който честно казано за мен не е по-добър по никакъв начин, са самодоволни интелектуални парвенюта, за които натрупаните им през последните 3-4 години през интеренет познания за това и онова съставляват цялата мъдрост на човечеството и държат събеседниците им, особено ако са жени, да са уведомени за това с възможно най-покровителствения тон.

И на фона на всичко това някакви жени разправят как винаги са се разбирали по-добре с мъжете и жените са кифли. Сериозно ли бе? Това ли ви е стандартът за общуване? Гнус ме е от това всепоглъщащо желание за мъжко одобрение на всяка цена. Гнус. 

Защо всичките ни идоли са хора, които повтарят добре познати клишета, утвърждаващи мисловното ни статукво и познатите граници на съществуването ни? Защо ни е толкова дискомфортно с хора, които казват неща, които не сме свикнали да чуваме? Защо носталгичната възхвала на живота на село, едновремешното детство с всичките му добре познати атрибути, като босоного тичане, соц лакомства, бабини манджи и пр. се смята, против всякаква логика, за свежо четиво? Наистина, наистина не разбирам. 

След цяла сутрин hate read на мозъчни пръдни от самодоволни недорасляци, съм убедена, че светът е пълен да ръба със силно ограничени откъм гледни точки, въображение и капацитет за състрадание хора и на-доброто решение е човек да се пропие.

Definitions of success I have a problem with

Unpopular opinion: I hate pep talks about seizing the day, following your bliss and leaving ordinary life behind. Why? What's wrong with ordinary, if you're perfectly happy in it? We cannot all be extraordinary - it's a linguistic absurdity! - so all those do is make those of us who can't be extraordinary feel anxious and guilty for not even wanting it, and even valueless in our state of ordinariness. I just hate this rhetoric.

Here's what I'm talking about, an except of one such pep talk: "the people that I admired… the people [who] really knew how to live" - there's one specific way to do living right? Isn't that limiting, and thus ironic for a rhetoric that's supposed to jerk you into breaking your limits (of course, it just assumes you're boxed in and unhappy about it)?

Moreover, it's really easy for people who seemingly have no responsibilities for anyone else in the world. You can't just quit and follow a chimaera if you need to provide sustenance and safety for minors, or if you have aging parents that couldn't make it without your help. It just breezily assumes we're all middle- or upper-class, free people who can afford to not be needed by anyone, or can be easily replaced in personal relationships, or have no problem sacrificing them, and that's a mightily privileged, and therefore exclusive, position.

And another thing. I hate that they all invariably define success and happiness, no matter how broadly they present their ideas, as personal expression. While I tend to agree with that personally, for many people success and happiness can be amply found in the area of personal relationships, for example. Or in being useful for other, in some kind of service. In something that's directed outwards, and not inwards, which is our modern-day obsession - endless self-exploration, self-development and self-expression, as if it's just us in the world and nothing we do can possibly affect anyone else, let alone our communities and societies as a whole.

That said, it occurred to me that many of those essays and talks might be borne out of the discomfort and dissatisfaction of a life in a corporate machine of repeating the same actions every day and never having the satisfaction of seeing the results of your efforts, in a complete and productive circle. I can respect that, of course, because a life defined from start to end can be suffocating, especially if paired with the western mantra of our supposed endless choices and absolute freedom. It makes for an especially frustrating combination, because you eventually realise it's false advertising. Naturally, at some point you'd stop kidding yourself that your structured life is freedom and choice and start looking for those elsewhere; or, if you're really inquisitive and exposed to other ideas about the world, discard the ideology of individual freedom and self-expression altogether.

Мила родна картинка

Средностатистически мухльо с нищо незапомняща се физиономия, стил или постижения, прегърнал красива жена. Защо българските жени са с толкова ниско самочувствие, ужасно ми е тъжно.

Изглежда краят на младостта, ако за нейна ключова характеристика приемем бунта, в най-общ смисъл - прогресивни идеи, вяра във възможността нередното да се изправи, търсене на нови възможности за възприемане на света, отвореност към непознати идеи, отношения, философии и др., прегръщане на "алтернативни" начини да си живееш живота - свършва около 26. След това тези схващания или започват да се архивират като "наивни" и "незрели" и се преминава към традиционно мислене на света, възприето от предходното поколение, или се развиват в разни идеологии или практики; т.е. хората започват да се делят на консерватори и прогресивни и е учудващо колко лесно се различават едните от другите.

Ambition and ispirational messages

I have this weird problem. People around me seem to struggle to fight for something better in their lives and realise their ambitions and potential. I have the opposite issue - I feel constantly shamed by this barrage of messages that I should go forth and be myself and not care about obstacles and not conform etc. I feel like I should have a stronger desire to be more unique, more non-comforming, more genius, more impactful, more outstanding, when I don't really want these things. So I'm left with a weird feeling of guilt over not being spiritually ambitious enough, is the best way I can put it. I do get a tinge of feeling I'm capable of so much more... but I just don't have the perseverance in me to pursue this. And besides, doesn't everyone?

This sounds like a rationalisation of my laziness. It most likely is! But I just wish I'd be free from these defeating inspirational messages scolding me for not trying to change the world harder. I feel like social media and living constantly connected has dried up my potential to do any of those things I'm reminded daily I'm not doing. Because I think I'd be more likely to depart on my path if I wasn't constantly offered a scale of the infinite possibilities juxtaposed with the barren land of my efforts and achievements.

Maybe I should quit the internet for a year.

Есенциалистки размисли

По принцип мразя джендър есенциалистките схващания тип "жените са такива, мъжете са онакива". Но една такава идея запомних (вероятно заради човека, от който а чух - колко много зависи възприемчивостта ми към нови идеи от източника им): жените са по-склонни да приемат всичко лично и присърце. Няма статистика за това, така че единствените ми инструменти за оценка на това твърдение са личен опит и обмисляне на идеята в социалния й контекст.

Според личния ми опит това е така.

Склонна съм да повярвам, че е така, и след известно премисляне на контекста. Знаем, че възпитанието в социален пол започва от много ранна възраст, още с играчките и цветовете на дрехите на бебето. Повечето жени от малки са обучавани в женственост, а в нашето общество това понятие включва благост на характера, доброта, удобна мекота, която да приканва и приютява мненията, идеите и философиите на мъжете в мъжкоцентричния свят. Едно от най-обидните за много мъже неща е жена, която е независима от тяхното мнение или нужди. Само излезте навън с космати крака или зявете симпатия към феминизма и ще видите какво имам предвид. И понеже светът е мъжкоцентричен (да се дават доказателства за това е излишно), всичко, което мъжете са смятали, исторически, за важно и което днес смятат за важно, е с приоритет. Това, което наричаме история, литература, философия, литературна критика, е просто мъжката гледна точка в тези области на познанието - тази идея не е моя, тя предшества дори Втората вълна на феминизма. А че тази гледна точка е различна от женската е безспорно, тъй като мъжете и жените исторически са заемали различни стъпала на социалната йерархия и са играели различни роли в социалната структура - няма как да твърдим, че мъжете и жените са различни, но гледните им точки и приоритетите им трябва да съвпадат.

И така, в този мъжкоцентричен свят и в тази господстваща представа за женственост, която включва разбиране, отстъпване, безусловно приемане на вече зададените приоритети - всичко с целта да бъдеш удобна на нуждаещите се от теб и твоята роля, за да получиш одобрение и да бъдеш допусната без трудности до участие в социума - жените постоянно търсят и печелят това одобрение. Чрез поддръжане на определен външен вид, от тегло до прическа, чрез понякога компулсивно приоритизиране на личния живот (който се върти около мъж) над личното развитие, чрез приемане на зададената йерархия на каузите, въпреки че тя е нелогична от женска гледна точка (за мен е по-важно да се елиминира разликата в заплащането на половете, отколкото рециклирането, например), чрез възприемане на доминиращите в общественото пространство идеи за половете и отношенията между тях и т. н.

Неизпълнението на тясно дефинираната женска роля има социални последици, които в най-лекия случай са досадни, последици, срещу които трябва да се браним, за да докажем, че все пак сме жени или че дори да не сме жени по приетата дефиниция, имаме право да бъдем тук, да мислим и да говорим, въпреки че идеите ни може да противоречат на статуквото. Спомнете си, че суфражетките са били обявявани за психично разстроени жени, за негодни представителки на своята класа. Не е лесно да живееш не само като човек, но и като жена - достатъчно трудно е да си човек и да се бориш с другите човеци за фундаменти като истина, справедливост и значимост, още по-трудно е да си жена и да се бориш за самото право да имаш мнение по тези фундаменти, което често зависи от това как изглеждаш или от поведението ти в личния ти живот. Помсилете например кои са думите, с които най-често се обиждат или критикуват жени, дори действията или идеите им да нямат нищо общо с пола: дебела, недоебана, грозна, завистлива, егоистка (ако няма деца), курва. Сякаш сексуалното поведение или външният вид са от такава важност, че да легитимират или де-легитимират мненията на жената.

Затова, според мен, много жени приемат лично всяко неодобрение и всяка критика в по-голяма степен, отколкото средностатистическия мъж. Желанието за социално одобрение, на което сме обучени от малки с насърчавания да се състезаваме и сравняваме една с друга по критериите за женственост и с учението, че една жена трябва да направи това и да има онова в живота си, макар и неосъзнато и невидимо на пръв поглед, е мощен мотиватор за много наши действия и изказвания. И критиката с нейното имплицитно неодобрение звучи като лична нападка - като обвинение, че не сме това, което трябва да бъдем. Според мен това е фертилна почва за несигурност, която ни кара да заемаме отбранителна позиция дори когато нападката съвсем не е лична.

Like, SUPER unpopular opinion

All classes of people want what's best for them and fuck anyone else. In this framework the only people whose demands are moral and just are the working class, because they're the only ones who don't want anything that would harm anyone else (and no, paying huge-ass taxes on your millions is not "harm").

And something else. I'm continuously amused by the protestors' opinions and views. Because they're quite anti-capitalist, even though every second high-profile protestor places him/herself strictly in the right on the political spectrum. And yet they demand that institutions and media prioritise morals over profits, and some express indignation with the people who make a buck out of the thousands of protesters by selling them whistles or ice-cream. Well that's capitalism, that's the free market. Cash is king. If you don't like it, you're not as right-wing as you imagine. Right has an ideological meaning too, it's not merely a historical or a moral indicator.

Fear of the Inexplicable

Have you noticed how in the last decade or two, people seem to need to cling closer and closer to the so-called hard sciences, and dismiss everything else as not only unreliable, but probably *wrong* just because it's not (at this point) observable? And I don't mean just mystical stuff but even social sciences. If something can't be observed and quantified, it's assumed it's nonsense. It makes me uncomfortable - I think we should allow for the possibility of there being things that are, for now or forever, inaccessible to our human logic and senses, or just not quantifiable. The possibility of it. But even that is considered ignorant nowadays.

I mean we know so little about the human brain and yet we insist all of the answers to questions as yet unanswered (such as near-death experiences, for example) or already answered but through insufficiently "hard" means (such as gender-based differences in behaviour) must be found in the brain. Why? Because we'd have certainty if we can see it with our own eyes on a PET scan? Honestly, it seems narrow-minded to me. We're human. Our way of experiencing the world is inevitably subjective. We must allow for the possibility of there being things inaccessible to us through conventional means. Not claim there are - just not vehemently claim there aren't and call everyone who disagrees an ignorant idiot.

Политическа пауза

Защо всички са вдигнали ръце от собствената си страна? Гледам анкета с хора на улицата и всички казват едно и също: ГЕРБ ще спечели, защото народът обича да го мачкат. Тук има поне 3 проблема:

първо, много хора са били успешно убедени, че победа на ГЕРБ е неизбежна. Това може да значи, че много лесно се вярва на "авторитети" като телевизията и има недостиг на независимо мислене.

Второ, изглежда нямат желание да противодействат на това явно идентифицирано като вредно събитие по някакъв начин, т.е. има съзнателен отказ от участие в страната, на практика в собствения си живот. Дали се дължи на липса на политическо образование? На слаба демократическа традиция? На липса на набор основни ценности, които всички да споделяме?

И трето, така разпространеното презрение към сънародниците си. За мен това е най-голямата мистерия. Защо? Как се е зародила и набрала популярност тази склонност да разправяш на висок глас и с убеждение колко зле и колко неспасяем е българският народ, който просто обича нещастието? Много би ми било интересно да прочета някакъв култорологичен анализ на това адски странно и струва ми се уникално явление.

Българщината!

Заедно с "българина" (който обикновено се появява в изречения, където дава мнението си по кулинарни и сексуални въпроси, тип "Българинът обича виното и веселието" (мин. Найденов) и "Колко често българинът се отдава на интимни ласки?" (iNews)), "българщината" е една от най-досадните преупотребявани думи в публичното пространство. Снощи беше Хелоуин, отворих да разгледам снимки, защото мярнах някакви хора вчера и имаше такива страхотни костюми, направени с въображение, чувство за хумор и явен ентусиазъм, и какво ми трябваше да чета коментарите - отдолу пълно с мрънкащи дядки, овайкващи това свято-пресвято нещо, българщината. Ядосах се, защото е смешно и тъжно едновременно да седиш в 21 век пред компютър с интернет връзка и заедно с един куп непознати от различни части на света да плюеш по глобализацията и културния синтез, но и защото обикновено най-мелодраматичните патриоти имат най-ограничена представа от "българщина", т.е. българско културно наследство (и най-лош правопис... не знам защо, но колкото по-силно вряка някой за съхраняване на българщината, толкова по-неграмотно пише. желязно правило!).

Работила съм 5 сезона в туристическия сектор, където тези възвишавани идеали на БЪЛГАРСКОТО се експлоатират, в силно опростен вид, за целите на индустрията. Развеждат се едни туристи като овце из разни села, където туроператорите имат договори с няколко местни, и върви търговия със завишени цени и възпроизводство на откъслечни обичаи в безконтекстова среда. Ей такова е отношението към "българщината" като цяло из публичното пространство в България - фалшиво, опростачено и плувнало в мазна локва от самодоволство. Тия, които оплакват културната инвазия на западния свят в България, после си купуват произведени в Китай мартеници и се тупат по рамото за добре свършеното утвърждаване на родното.

И затова ми е много противно, като почнат разни псевдопатриоти да реват против американизацията и незнамсикво си: защото за тях "родни традиции" е блудкав бълвоч от мухане на печени прасета, нестинарство за пред чужденците и "народна" музика с йоника, граничеща с най-обикновена чалга. Хора, за които "родните традиции" се съдържат в ръченицата с петел по сватбите и шепата работилници на Етъра, нямат нито морална, нито аргументна почва за критики към нещо, което не познават и не разбират, сравнявайки го с нещо друго, което не познават и не разбират.

Анти бг киното

Миналата седмица гледах трейлър за нов български филм в едно кино. Първата ми мисъл беше: в тоя филм има максимум една жена и тя 100% е курва. Трейлърът беше дълъг, разхвърлян и труден за следене, и основната му цел явно беше да покаже всички разпознаваеми актьори, които участват в него (към десетина бяха - не знам как успяват всичките да се вържат в един сюжет, но в Бг по-важно е да вземеш прятелчето си да ти играе във филма, отколкото да представиш някакъв сносен сюжет) и жената се появи чак накрая - гола и стенеща под един от върволицата известни актьори.

Ей затова не гледам български филми. В тях или има максимум една жена, бутната в действието, за да има някакъв любовен сюжет, или, ако става въпрос за жени, те непеременно са курви, нещастни, бити, преебани отвсякъде и целият филм е за тяхното тежко страдание. Аз това не мога да го спонсорирам и отказвам да го спонсорирам. А между другото същия принцип спазвам и с всички останали филми, но не съм попаднала още на друго кино, което да е чак толкова зле в това отношение.

Thoughts of privilege blind spots

It really speaks of the privilege and the arrogance of historically privileged people (usually middle- and upper-class white men) that they still feel, even the ones who can be called allies for underprivileged groups, that they get to say how much protest is justified and when it becomes too much. That they think they're the arbiters of fair treatment and equality, that they can confidently say which kind of objection or fight is reasonable and which is being too sensitive or nitpicky.

I think maybe the hardest concept to understand in the discourse of privilege is that the ones with the privilege in any given dichotomy need to sit down and listen, and they don't get to set the tone, mark the boundaries or define what is ok and what is too far. The ones affected by the specific injustice do. There are few things more infuriating than a man who considers himself a liberal and a feminist stepping in to tell us which way to go and when to stop because it's getting too much. No, you don't get to say what is too much here, we do, because we're at the receiving end of it. The whole point of the fight is to get rid of the things that hurt us. It really shows how deeply ingrained privilege and self-importance are when men want to not only set the tone of the whole social structure, but of feminism, too.

Overheard by accident

Today at lunch I sat unfortunately close to the people at the next table and could hear their conversation. Apparently they were a couple headed towards separation, from what the woman was saying. The man was silent most of the time, eating his food. She was going on about how she was just tormenting herself in this relationship, he'd been lying to her, and there was no point in going on. And he'd already set up his whole life, started a family. So. Married, seemingly uninterested in the fate of their relationship, significantly older, sloppy-looking, about three levels of attractiveness below her. So... why?! Couples like that one make me so sad. People, it's better to be alone than with someone who makes you miserable and can offer you nothing better in the future. Having a man at any cost should be a thing of the distant past, you know?