Защо всичките ни идоли са хора, които повтарят добре познати клишета, утвърждаващи мисловното ни статукво и познатите граници на съществуването ни? Защо ни е толкова дискомфортно с хора, които казват неща, които не сме свикнали да чуваме? Защо носталгичната възхвала на живота на село, едновремешното детство с всичките му добре познати атрибути, като босоного тичане, соц лакомства, бабини манджи и пр. се смята, против всякаква логика, за свежо четиво? Наистина, наистина не разбирам.