Sunday, March 30, 2008

Смисли

Смислите пречат със своето настояване да присъстват. Не мога да се съсредоточа в много неща поради непрестанно тормозене дали има(м) смисъл. И честно си мисля, че нямам.

Снощи четох нещо, което съм писала за Индия малко след връщането си от там. Напълно вярно, но го бях забравила. Струва ми се, че след връщането си от Индия, и после пак след връщането си от Финландия, потъвам в някакво блато, от което за малко съм успяла да изляза и подишам. Всичките ми метафори за чужбина и тук са свързани със свобода и липсата й. Чудя се защо е такава ситуацията.

Не мога да пиша, а ужасно много искам. Едно от трите неща, които имат абсолютен неоспорим смисъл за мен.

Thursday, March 27, 2008

Luscious sounds

My latest musical discovery - Wolfsheim. Especially Closer Still. I can listen to it over and over again. There is something very peculiar about the lead's voice and his pronunciation of the long words - it's palpably seductive...

Sunday, March 23, 2008

On SFF, very briefly

So the Sofia Film Fest is over, and I wish I could write a piece about it, as well as a piece for each film I watched, plus an overview of the films and chosen themes from a feministic point of view, but I seem to have no time, or not enough comfort and ease, to do so.

All in all, the festical lacked variety, in my opinion - 90% of the films were European, the themes were somewhat similar, and there wasn't a distinct major event, a really big film to lead the programme.

Good things - several female directors, one downright feministic film, a documentary programme with some gems in it. Hm, that's all I can this about right now.

And something else. I'm finding I simply can't stand to watch films done in the classical male-centric matrix of the plot. I can't concentrate in anything else of the film, like the male-centredness is a huge smudge obscuring the rest of the movie and I can't see past it. I have a suspicion this might be a sign I'm leaning over the top. But I can't seem to help it - it appears to me that every day, all the things I see an experience just reinforce this intolerance thriving in me...

Friday, March 14, 2008

There's more to life

Тази вечер, която беше завидно лоша и без това, гледах поредният сексистки филм, маскиран като трогателна любовна история, в който като в каталог бяха почетени всички солидни основи на мъжкоцентричната кал, в която всички се плацикаме и си живеем животите. Присъстваха проституктка, която се влюбва в главния герой; 3-4 допълнителни проститутки, с който той си прави оргия на покрива на свръхлуксозното си жилище; няколко много лъскави и бързи коли; една дебела жена, която е нещастна и никой не я обича, харесва или желае, което естествени силно я депресира; и самият главен герой, за който мога само да предположа, че е създаден с идеята да може всеки средностатистически тайванец да се идентифицира (нещо като мъжете в родните чалга клипове) - нисък, грозен и удивително жалък. Но естествено фактът, че е мъж, сам по себе си е сертификат за качество, даващ му право на всяка жена, която му мине под носа (стига да е кльощава и да навява незабавни асоциации със сърна или някакво друго животно, което почти всичко живо преследва, за да изяде). Когатао след 100 минути мъчение въпросният инвариант на мъж най-сетне сложи край на забележително жалкия си живот, от небето заваляха памфлети и над нощен Тайпей се разнесе трогателна любовна песен, докато вклюбената проститутка, подходящо облечена в оскъдно англеско костюмче с чифт крилца, почете паметта му и разбитото си сърце, намирайки тяхна снимка сред памфлетите - от времената, когато се предполага, че се влюбваха, т.е. петте минути от познанството им, в които още не бяха правили секс. Сескът във филма естествено беше строго еднопосочен, в който жените бяха единствено дестинации; функцията му на dominance tool, както подобава на класическите неща, седеше на дълбоко вкопания си трон с внушителен авторитет и самочувствие на хилядолетен господар. И около всичко това имаше доволно количество умишлено гнусна храна и автоеротика, чието сексистко значение обаче ми убягва, така че спирам дотук.

Оказва се много трудно да живееш в уредба, в която всичко ти е неприятно и неодубно. Не знам какво да правя с живота си и със себе си. Когато си мисля какво всъщност искам, ми идват наум първо нещата, които са ми приятни, но това не е едно и също; и когато тръгна по тази добре позната поточна линия, си мисля как бих си стояла в Поморие през цялото време, из HP форума, да ходя на село веднъж месечно, да се виждам с братовчедка си когато си е у дома и да общувам с приятелите си от София предимно по телефона; и после започва да ми се струва, че това ще ме завлече в някакво подтискащо чувство на безсмислие и си мисля, че бих могла да пиша рецензии, да се занимавам с критика или дори да се опитам да пиша, но не мога да разбера дали наистина го искам и ми идва омразната мисъл, че не знам какво искам - но това не е вярно, аз много добре какво точно искам, но то е едно от общо 2-3 неща, които човек с голяма доза сигурност може да нарече "невъзможни"; и понеже аз просто не искам нищо друго, не знам какво да правя със себе си, с това тяло и тази личност, защото те ми се виждат напълно безсмислени и ненужни като електрическа крушка в гората или нещо подобно.

На всичкото отгоре, освен че не ставам по-зряла и по-уравновесена с времето, изобщо не помнявам - напротив, имам усещането, че ставам все по-глупава

Friday, March 7, 2008

Нора, липсваш ми.

Saturday, March 1, 2008

Пролетен вятър

Прелетях като пролетния вятър над детството си днес в машина на времето под формата на доста мръсна черна Мазда. На село бях у дядо, на гробищата, после у Сарафово при братовчедките си и на всяка крачка, на всяко обръщане на глава предмети и картини от едно време пробиваха като яркооранжеви минзухари пластовете живот, които грижливо съм приглаждала един върху друг над детството си. Смесица като зле разбъркан сладолед със сироп от стари и нови неща; сменени и новаторски: табелата "Бата 9" е още там, до двете тополи зад чешмата, старата къща на баба и дядо си е там; на прозореца й - купчина ръждясали пирони, разпадаща се комсомолска книжка, червена като дренка, ключ неизвестно от къде. Из целия двор сред ежедневни късове и листи лежат и все още живеят изрезки от моето детство, ярки и напоени като хапчета за щастие - зелената чиния, в която баба ни правеше яйца (всяка баба, вкл. прабаба ни, имаше свои уникални пържени яйца), синя найлонова лента, останала от мрежата, която едно време беше опъната над асмата, синчецът, който татко посадил, когато бил на 7 - и досега цъфти всяка пролет, 42 години по-късно, скован от дядо дървен стол на поне 20 години, бабините цветя, градината - сега засята само с ягоди. А кучето е ново, със същото име - Куче, и е наследник и на диетата на предшественика си (трици с вода); читалището е същото, но с нови прозорци; розовият храст до каменната ни чешма много отдавна го няма, но аз винаги си го представям там когато погледна чешмата.

Дядо подкастри няколко дървета докато бях там, аз събрах клонките на купчинки; после се появи чичо, извади от багажника си още един чифт градинарски ножици и агрономското си образование и се включи в подкастрянето. Аз ги гледах от балкона на новата къща, където имаше и слънце, и вятър, и двете точно такива, каквито бяха в годините, когато всичко беше една безкрайна константа и нямаше ново, омешано със старо. Пролетният вятър почти ме отнесе, той беше най-напоен, тежък, ухаеше на пръст, на селото, на цветята, които чакаха да им дойде времето. Пробиваше ми палтото и дрехите и полазваше по кожата ми. Този вятър е като музика, която впечатва аромата, настроението, мислите, усещането, времето в момента на свиренето - страховит консерватор, съживител, шаман.

Посадихме цветя на гроба на баба. Татко каза, че понеже тя ги е сяла в двора си, със сигурност ще се хванат на гроба й. На гробищата видях чичо Бончо, не бях го вижадала от поне 10 години, а кака Деси, която беше гуруто на моя малък петгодишен свят някога много отдавна и негова дъщеря, не съм виждала дори от по-отдавна. Странно, мисля за нея като за една от основните фигури в детството си, а не помня как изглежда. Баща й беше засадил зюмбюли на гроба на жена си и днес ги поливаше. После, докато говореше с татко за хлътналия гроб,който не може да оправи сам, се разплака... Малко неща са по-тъжни от възрастен човек, който плаче. А гробищната обстановка не помага особено. Но там стават и приятни неща. Баба срещна почти всичките си приятелки, които иначе няма как да посети, и докарахме една от тях в селото, за да не върви пеш.

След село отидохме на гости на вуйчови, разменихме мартеници, порадвахме се на Диана, ядохме баница (yum) и т.н. Чудесно е да съм у дома. Пространството между Бургас и Медово е винаги красиво и обично за мен, дори със строежите. Тук има нещо, което липсва навсякъде другаде по света, и то е здраво свързано с мен, толкова здраво, че може да ме издърпа и изправи без значение къде се намирам, да ми връща неща, които съм мислела за загубени.

It's a blessing to be home! This time around, every bit of it is. Like a travel into a paralel reality which is always there, preserved for me, safe and absolute and eternal. In a way.