По принцип мразя джендър есенциалистките схващания тип "жените са такива, мъжете са онакива". Но една такава идея запомних (вероятно заради човека, от който а чух - колко много зависи възприемчивостта ми към нови идеи от източника им): жените са по-склонни да приемат всичко лично и присърце. Няма статистика за това, така че единствените ми инструменти за оценка на това твърдение са личен опит и обмисляне на идеята в социалния й контекст.
Според личния ми опит това е така.
Склонна съм да повярвам, че е така, и след известно премисляне на контекста. Знаем, че възпитанието в социален пол започва от много ранна възраст, още с играчките и цветовете на дрехите на бебето. Повечето жени от малки са обучавани в женственост, а в нашето общество това понятие включва благост на характера, доброта, удобна мекота, която да приканва и приютява мненията, идеите и философиите на мъжете в мъжкоцентричния свят. Едно от най-обидните за много мъже неща е жена, която е независима от тяхното мнение или нужди. Само излезте навън с космати крака или зявете симпатия към феминизма и ще видите какво имам предвид. И понеже светът е мъжкоцентричен (да се дават доказателства за това е излишно), всичко, което мъжете са смятали, исторически, за важно и което днес смятат за важно, е с приоритет. Това, което наричаме история, литература, философия, литературна критика, е просто мъжката гледна точка в тези области на познанието - тази идея не е моя, тя предшества дори Втората вълна на феминизма. А че тази гледна точка е различна от женската е безспорно, тъй като мъжете и жените исторически са заемали различни стъпала на социалната йерархия и са играели различни роли в социалната структура - няма как да твърдим, че мъжете и жените са различни, но гледните им точки и приоритетите им трябва да съвпадат.
И така, в този мъжкоцентричен свят и в тази господстваща представа за женственост, която включва разбиране, отстъпване, безусловно приемане на вече зададените приоритети - всичко с целта да бъдеш удобна на нуждаещите се от теб и твоята роля, за да получиш одобрение и да бъдеш допусната без трудности до участие в социума - жените постоянно търсят и печелят това одобрение. Чрез поддръжане на определен външен вид, от тегло до прическа, чрез понякога компулсивно приоритизиране на личния живот (който се върти около мъж) над личното развитие, чрез приемане на зададената йерархия на каузите, въпреки че тя е нелогична от женска гледна точка (за мен е по-важно да се елиминира разликата в заплащането на половете, отколкото рециклирането, например), чрез възприемане на доминиращите в общественото пространство идеи за половете и отношенията между тях и т. н.
Неизпълнението на тясно дефинираната женска роля има социални последици, които в най-лекия случай са досадни, последици, срещу които трябва да се браним, за да докажем, че все пак сме жени или че дори да не сме жени по приетата дефиниция, имаме право да бъдем тук, да мислим и да говорим, въпреки че идеите ни може да противоречат на статуквото. Спомнете си, че суфражетките са били обявявани за психично разстроени жени, за негодни представителки на своята класа. Не е лесно да живееш не само като човек, но и като жена - достатъчно трудно е да си човек и да се бориш с другите човеци за фундаменти като истина, справедливост и значимост, още по-трудно е да си жена и да се бориш за самото право да имаш мнение по тези фундаменти, което често зависи от това как изглеждаш или от поведението ти в личния ти живот. Помсилете например кои са думите, с които най-често се обиждат или критикуват жени, дори действията или идеите им да нямат нищо общо с пола: дебела, недоебана, грозна, завистлива, егоистка (ако няма деца), курва. Сякаш сексуалното поведение или външният вид са от такава важност, че да легитимират или де-легитимират мненията на жената.
Затова, според мен, много жени приемат лично всяко неодобрение и всяка критика в по-голяма степен, отколкото средностатистическия мъж. Желанието за социално одобрение, на което сме обучени от малки с насърчавания да се състезаваме и сравняваме една с друга по критериите за женственост и с учението, че една жена трябва да направи това и да има онова в живота си, макар и неосъзнато и невидимо на пръв поглед, е мощен мотиватор за много наши действия и изказвания. И критиката с нейното имплицитно неодобрение звучи като лична нападка - като обвинение, че не сме това, което трябва да бъдем. Според мен това е фертилна почва за несигурност, която ни кара да заемаме отбранителна позиция дори когато нападката съвсем не е лична.
