Северъс и Лили, 1975

Минаваше 10 часа вечерта, а те бяха доникъде с проклетата отвара.

- Северъс, като за най-добрия по отвари в цялото училище, никак не те бива – оплака се Лили, когато за четиринайсети пореден път отварата им не успя да добие описания синьозелен цвят. Този път беше отровнозелена с лилавеещо сияние по повърхността.

- Това е две години над нивото ни – напомни Северъс. – Освен това ти си най-добрата.

- Спорно е – възрази Лили, но не сдържа една бърза самодоволна усмивка.

- Цитирам Слъгхорн.

- Той е пристрастен, нали знаеш.

- Към какво? Ти си мъгълокръвна.

- Към жизнерадостните ученици – сряза го Лили. – Нищо няма да ти стане, ако се усмихваш веднъж седмично, нали знаеш.

- Няма как да си сигурна.

- О, я виж, шега ли беше това? Не е толкова трудно значи.

Тя се беше извъртяла към него и го гледаше с леко учудване, сякаш отдавна не беше го виждала както трябва. Северъс стисна устни, за да спре усмивката си. В очите й трептяха яркозелени пламъчета от котела.

- Ами... – прокашля се той накрая. – По-добре да тръгваме. По-синьо от това явно няма да стане.

- Добре – съгласи се Лили, като откъсна поглед от лицето му и го върна върху отварата. – Имаме още 3 дни до състезанието все пак. Може да пробием. Утре обаче смятам да опитам да настържа мандрагората.

- Щом си решила.

- Знам, в учебника изрично пише смачкана. Но пробвах всичко в учебника буква по буква и нищо не стана, явно учебникът греши някъде!

Този път Северъс не успя да сдържи усмивката си, не успя и да се извърне навреме.

- Какво! – възкликна Лили. – Защо се смееш? Просто ударих задънена улица, Сев, не знам какво друго можем да направим! Дори в нашия суперекип не можем да се справим... Кажи де, защо се смееш?

Северъс отиде до котела и изчисти съдържанието му с един замах на магическата си пръчка – безмълвно. Дали бе забелязала?

- Кажи де! – повтори настоятелно Лили, явно пропуснала безсловесната магия, извършена под носа й от петнадесетгодишен магьосник.

- Нищо – отвърна най-сетне той. – Просто ми харесва как мислиш.

- Така ли? Не знаех, че си бунтар.

- Не съм.

- Хм. Харесва ти идеята да не следваме учебника, а и тази близост с Мълсибър и неговата банда слидеринци, които не са точно изрядни ученици и открито мразят...

- Лили – гласът му прозвуча необичайно рязко в празното помещение с каменни стени. – Не почвай пак, моля те.

- Сев, притеснявам се...

- Недей. Казах ти. Те са ми приятели, освен това са много умни.

- Не ми харесва как ме гледат.

Северъс тъкмо беше почнал да събира учебниците и пергамента си в чантата, но при тези думи рязко се изправи.

- Никога не биха ти направили нищо. Лили, обещавам ти.

- Виждаш ли, дори ти знаеш, че има опасност. Не, не знам дали е опасност – да не бъдем драматични – но има *нещо*. Не съм глупава, виждам го. Чувам го около себе си.

Северъс замълча. Лили също беше оставила чантата и книгите си и го гледаше в очите. Той пристъпи към нея, отвори уста да каже нещо, да я успокои, да прехвърли внезапно израслата стена между тях.

- Лили – започна. Но не знаеше как да продължи. Тя го гледаше в очакване. След като загасиха огъня под котела, стаята бе потънала в сумрак и той не можеше да прецени дали го гледа предизвикателно с ясното съзнание, че е безсилен да притаи страховете й, или с надежда, или просто чака да чуе какво има да й каже. – Учебникът е боклук. Отдавна го допълвам и изменям. Не исках да ти казвам, за да не се налага да ме покриваш. Настържи мандрагората. Ти си невероятно умна, по-добра си от учебника, и от Слъгхорн дори.

Тя не помръдна, но той видя как очите й се разширяват от удивление. И тогава направи последната крачка до нея и я целуна.