There's more to life

Тази вечер, която беше завидно лоша и без това, гледах поредният сексистки филм, маскиран като трогателна любовна история, в който като в каталог бяха почетени всички солидни основи на мъжкоцентричната кал, в която всички се плацикаме и си живеем животите. Присъстваха проституктка, която се влюбва в главния герой; 3-4 допълнителни проститутки, с който той си прави оргия на покрива на свръхлуксозното си жилище; няколко много лъскави и бързи коли; една дебела жена, която е нещастна и никой не я обича, харесва или желае, което естествени силно я депресира; и самият главен герой, за който мога само да предположа, че е създаден с идеята да може всеки средностатистически тайванец да се идентифицира (нещо като мъжете в родните чалга клипове) - нисък, грозен и удивително жалък. Но естествено фактът, че е мъж, сам по себе си е сертификат за качество, даващ му право на всяка жена, която му мине под носа (стига да е кльощава и да навява незабавни асоциации със сърна или някакво друго животно, което почти всичко живо преследва, за да изяде). Когатао след 100 минути мъчение въпросният инвариант на мъж най-сетне сложи край на забележително жалкия си живот, от небето заваляха памфлети и над нощен Тайпей се разнесе трогателна любовна песен, докато вклюбената проститутка, подходящо облечена в оскъдно англеско костюмче с чифт крилца, почете паметта му и разбитото си сърце, намирайки тяхна снимка сред памфлетите - от времената, когато се предполага, че се влюбваха, т.е. петте минути от познанството им, в които още не бяха правили секс. Сескът във филма естествено беше строго еднопосочен, в който жените бяха единствено дестинации; функцията му на dominance tool, както подобава на класическите неща, седеше на дълбоко вкопания си трон с внушителен авторитет и самочувствие на хилядолетен господар. И около всичко това имаше доволно количество умишлено гнусна храна и автоеротика, чието сексистко значение обаче ми убягва, така че спирам дотук.

Оказва се много трудно да живееш в уредба, в която всичко ти е неприятно и неодубно. Не знам какво да правя с живота си и със себе си. Когато си мисля какво всъщност искам, ми идват наум първо нещата, които са ми приятни, но това не е едно и също; и когато тръгна по тази добре позната поточна линия, си мисля как бих си стояла в Поморие през цялото време, из HP форума, да ходя на село веднъж месечно, да се виждам с братовчедка си когато си е у дома и да общувам с приятелите си от София предимно по телефона; и после започва да ми се струва, че това ще ме завлече в някакво подтискащо чувство на безсмислие и си мисля, че бих могла да пиша рецензии, да се занимавам с критика или дори да се опитам да пиша, но не мога да разбера дали наистина го искам и ми идва омразната мисъл, че не знам какво искам - но това не е вярно, аз много добре какво точно искам, но то е едно от общо 2-3 неща, които човек с голяма доза сигурност може да нарече "невъзможни"; и понеже аз просто не искам нищо друго, не знам какво да правя със себе си, с това тяло и тази личност, защото те ми се виждат напълно безсмислени и ненужни като електрическа крушка в гората или нещо подобно.

На всичкото отгоре, освен че не ставам по-зряла и по-уравновесена с времето, изобщо не помнявам - напротив, имам усещането, че ставам все по-глупава