Пролетен вятър

Прелетях като пролетния вятър над детството си днес в машина на времето под формата на доста мръсна черна Мазда. На село бях у дядо, на гробищата, после у Сарафово при братовчедките си и на всяка крачка, на всяко обръщане на глава предмети и картини от едно време пробиваха като яркооранжеви минзухари пластовете живот, които грижливо съм приглаждала един върху друг над детството си. Смесица като зле разбъркан сладолед със сироп от стари и нови неща; сменени и новаторски: табелата "Бата 9" е още там, до двете тополи зад чешмата, старата къща на баба и дядо си е там; на прозореца й - купчина ръждясали пирони, разпадаща се комсомолска книжка, червена като дренка, ключ неизвестно от къде. Из целия двор сред ежедневни късове и листи лежат и все още живеят изрезки от моето детство, ярки и напоени като хапчета за щастие - зелената чиния, в която баба ни правеше яйца (всяка баба, вкл. прабаба ни, имаше свои уникални пържени яйца), синя найлонова лента, останала от мрежата, която едно време беше опъната над асмата, синчецът, който татко посадил, когато бил на 7 - и досега цъфти всяка пролет, 42 години по-късно, скован от дядо дървен стол на поне 20 години, бабините цветя, градината - сега засята само с ягоди. А кучето е ново, със същото име - Куче, и е наследник и на диетата на предшественика си (трици с вода); читалището е същото, но с нови прозорци; розовият храст до каменната ни чешма много отдавна го няма, но аз винаги си го представям там когато погледна чешмата.

Дядо подкастри няколко дървета докато бях там, аз събрах клонките на купчинки; после се появи чичо, извади от багажника си още един чифт градинарски ножици и агрономското си образование и се включи в подкастрянето. Аз ги гледах от балкона на новата къща, където имаше и слънце, и вятър, и двете точно такива, каквито бяха в годините, когато всичко беше една безкрайна константа и нямаше ново, омешано със старо. Пролетният вятър почти ме отнесе, той беше най-напоен, тежък, ухаеше на пръст, на селото, на цветята, които чакаха да им дойде времето. Пробиваше ми палтото и дрехите и полазваше по кожата ми. Този вятър е като музика, която впечатва аромата, настроението, мислите, усещането, времето в момента на свиренето - страховит консерватор, съживител, шаман.

Посадихме цветя на гроба на баба. Татко каза, че понеже тя ги е сяла в двора си, със сигурност ще се хванат на гроба й. На гробищата видях чичо Бончо, не бях го вижадала от поне 10 години, а кака Деси, която беше гуруто на моя малък петгодишен свят някога много отдавна и негова дъщеря, не съм виждала дори от по-отдавна. Странно, мисля за нея като за една от основните фигури в детството си, а не помня как изглежда. Баща й беше засадил зюмбюли на гроба на жена си и днес ги поливаше. После, докато говореше с татко за хлътналия гроб,който не може да оправи сам, се разплака... Малко неща са по-тъжни от възрастен човек, който плаче. А гробищната обстановка не помага особено. Но там стават и приятни неща. Баба срещна почти всичките си приятелки, които иначе няма как да посети, и докарахме една от тях в селото, за да не върви пеш.

След село отидохме на гости на вуйчови, разменихме мартеници, порадвахме се на Диана, ядохме баница (yum) и т.н. Чудесно е да съм у дома. Пространството между Бургас и Медово е винаги красиво и обично за мен, дори със строежите. Тук има нещо, което липсва навсякъде другаде по света, и то е здраво свързано с мен, толкова здраво, че може да ме издърпа и изправи без значение къде се намирам, да ми връща неща, които съм мислела за загубени.

It's a blessing to be home! This time around, every bit of it is. Like a travel into a paralel reality which is always there, preserved for me, safe and absolute and eternal. In a way.