Защо женомразието е толкова разпространено и толкова интернализирано? Защо прекарваме такава голяма част от живота си в съобразяване с оценките на други жени, защо постоянно се следим и съдим една друга? Мненията на свекърва ти за готвенето ти, за подредбата на дома ти, за вкусовете ти и възпитанието на детето (докато мъжът ти получава единствени безкритични похвали, когато се заеме с него, когато се заеме с каквото и да било всъщност - колко ли е хубаво да си мъж и за всичко да получаваш одобрение!), мненията на приятелите и познатите ти за дрехите ти, за фигурата ти, за начина на ти на хранене, за това колко спортуваш, за това че се жениш или че не искаш да се жениш, за намерението ти да имаш или да нямаш деца. Критиките на майка ти за това как си живееш живота и защо още нямаш сериозен приятел, защо нямаш деца, защо не си щастлива по нейния начин? Толкова много време, прекарано в поемане на всякакви удари, когато можеш да го прекараш съзидателно.  Или в грижи за себе си и за душата си. Толкова много тревоги за това дали си достойна за одобрение и похвала, дали си изпълняваш функцията в многото си социални роли на жена. И не е вярно, че може просто да не ти пука, това си има лимит. Що за свръхжена е човекът, който остава неуязвим за непрестанна, хомогенна, организирана атака по начина си на живот, особено ако този начин на живот включва конвенционални елементи като брак и деца?