A very brief note

Seems I haven't posted in a while.
I'm not gone, and the blog is not abandoned, I'm just busy.
I'm preparing the final installment of the Magical World of JYU.

Мечти

Това изглежда е някаква верижна блог игра, на която ме предизвика windy. Надявам се да не я прекъсна поради изключително малкото читатели на този блог - който прочете това, моля, направете го и вие.
За мен най-интимното нещо на света са мечтите. Аз говоря ужасно много, особено за себе си, не крия нито емоциите си, нито какво мисля, нито какво съм правила вчера или миналата година, или в гимназията. Но за мечтите си не мога да говоря и не искам. Не знам защо, имам чувството, че откривам нещо крайно интимно, нещо, на което никой няма право освен мен (и понякога някой, когото много обичам). Затова следват някои по-"дребни" мечти >.<

1. Мечтая да живея на място, което не ме подтиска.
2. Мечтая да се върна в Индия.
3. Понякога мечтая нищо в родния ми град да не се беше променяло.
4. Мечтая да запазя всичките си приятелства непокътнати.
5. Мечтая да не забравя нито един език, който съм учила, и да довърша тези, които започнах.
6. Искам никога повече да не ме съдят според пола ми.
7. Мечтая за имунизация срещу носталгията!

И много други в този дух. Разрешено ли е да се допълва списъкът в следващи постове?

Gloomy Saturday

Зловещи неща:

• женски списания
• бележки от лекари за други лекари
• българските медии
• холивудската естетика и етика
• времето

и така нататък.

Old glory

Днес почетох малко от дневника си от 2003, когато бях в САЩ. Извадих си няколко поуки: 1. да не водя дневници. 2. ако водя дневници, да пиша ясно, точно и ДОКРАЙ какво се е случило, защото седях и се дивих половин час върху една страница безумни емоционални излияния, следствие на нещо, което не е споменато и което изобщо не помня. 3. да не чета старите си дневници, защото за носталгията ваксина няма и аз съм обречена на нея доживот.

Home

Стойка за вестници и списания - списания за нуждите на мъжете и списания, съветващи жените как по-добре да задоволят тези нужди.

Приятна бургаска вечер, сред чиито акценти са алени чорапи; стар познат, видян с нови очи; джаз; пролетен цъфтеж по старо и безценно приятелство и позната нежност with a twist.

Поморие се е превърнало от мило занемарено градче в строителна площадка. Поне светлината си е същата и морето, макар че вече трябва да си непосредствено до него, за да го видиш.

Non-Stammtisch Thursday fun

Well yes, it exists, reluctant as I was to admit it. I had a very enjoyable time at the 3 Ushi (literally: 3 Ears) club last night, an Old/New Jazz night with a touch of Bjork and some friends I have less and less opportunity to see. It was a good feeling. I think I've learnt how to have a pleasant time out at long last. Thanks for one more thing, Erasmus, Finland, and all of you, Lemons! *love radiation *

Смисли

Смислите пречат със своето настояване да присъстват. Не мога да се съсредоточа в много неща поради непрестанно тормозене дали има(м) смисъл. И честно си мисля, че нямам.

Снощи четох нещо, което съм писала за Индия малко след връщането си от там. Напълно вярно, но го бях забравила. Струва ми се, че след връщането си от Индия, и после пак след връщането си от Финландия, потъвам в някакво блато, от което за малко съм успяла да изляза и подишам. Всичките ми метафори за чужбина и тук са свързани със свобода и липсата й. Чудя се защо е такава ситуацията.

Не мога да пиша, а ужасно много искам. Едно от трите неща, които имат абсолютен неоспорим смисъл за мен.

Luscious sounds

My latest musical discovery - Wolfsheim. Especially Closer Still. I can listen to it over and over again. There is something very peculiar about the lead's voice and his pronunciation of the long words - it's palpably seductive...

On SFF, very briefly

So the Sofia Film Fest is over, and I wish I could write a piece about it, as well as a piece for each film I watched, plus an overview of the films and chosen themes from a feministic point of view, but I seem to have no time, or not enough comfort and ease, to do so.

All in all, the festical lacked variety, in my opinion - 90% of the films were European, the themes were somewhat similar, and there wasn't a distinct major event, a really big film to lead the programme.

Good things - several female directors, one downright feministic film, a documentary programme with some gems in it. Hm, that's all I can this about right now.

And something else. I'm finding I simply can't stand to watch films done in the classical male-centric matrix of the plot. I can't concentrate in anything else of the film, like the male-centredness is a huge smudge obscuring the rest of the movie and I can't see past it. I have a suspicion this might be a sign I'm leaning over the top. But I can't seem to help it - it appears to me that every day, all the things I see an experience just reinforce this intolerance thriving in me...

There's more to life

Тази вечер, която беше завидно лоша и без това, гледах поредният сексистки филм, маскиран като трогателна любовна история, в който като в каталог бяха почетени всички солидни основи на мъжкоцентричната кал, в която всички се плацикаме и си живеем животите. Присъстваха проституктка, която се влюбва в главния герой; 3-4 допълнителни проститутки, с който той си прави оргия на покрива на свръхлуксозното си жилище; няколко много лъскави и бързи коли; една дебела жена, която е нещастна и никой не я обича, харесва или желае, което естествени силно я депресира; и самият главен герой, за който мога само да предположа, че е създаден с идеята да може всеки средностатистически тайванец да се идентифицира (нещо като мъжете в родните чалга клипове) - нисък, грозен и удивително жалък. Но естествено фактът, че е мъж, сам по себе си е сертификат за качество, даващ му право на всяка жена, която му мине под носа (стига да е кльощава и да навява незабавни асоциации със сърна или някакво друго животно, което почти всичко живо преследва, за да изяде). Когатао след 100 минути мъчение въпросният инвариант на мъж най-сетне сложи край на забележително жалкия си живот, от небето заваляха памфлети и над нощен Тайпей се разнесе трогателна любовна песен, докато вклюбената проститутка, подходящо облечена в оскъдно англеско костюмче с чифт крилца, почете паметта му и разбитото си сърце, намирайки тяхна снимка сред памфлетите - от времената, когато се предполага, че се влюбваха, т.е. петте минути от познанството им, в които още не бяха правили секс. Сескът във филма естествено беше строго еднопосочен, в който жените бяха единствено дестинации; функцията му на dominance tool, както подобава на класическите неща, седеше на дълбоко вкопания си трон с внушителен авторитет и самочувствие на хилядолетен господар. И около всичко това имаше доволно количество умишлено гнусна храна и автоеротика, чието сексистко значение обаче ми убягва, така че спирам дотук.

Оказва се много трудно да живееш в уредба, в която всичко ти е неприятно и неодубно. Не знам какво да правя с живота си и със себе си. Когато си мисля какво всъщност искам, ми идват наум първо нещата, които са ми приятни, но това не е едно и също; и когато тръгна по тази добре позната поточна линия, си мисля как бих си стояла в Поморие през цялото време, из HP форума, да ходя на село веднъж месечно, да се виждам с братовчедка си когато си е у дома и да общувам с приятелите си от София предимно по телефона; и после започва да ми се струва, че това ще ме завлече в някакво подтискащо чувство на безсмислие и си мисля, че бих могла да пиша рецензии, да се занимавам с критика или дори да се опитам да пиша, но не мога да разбера дали наистина го искам и ми идва омразната мисъл, че не знам какво искам - но това не е вярно, аз много добре какво точно искам, но то е едно от общо 2-3 неща, които човек с голяма доза сигурност може да нарече "невъзможни"; и понеже аз просто не искам нищо друго, не знам какво да правя със себе си, с това тяло и тази личност, защото те ми се виждат напълно безсмислени и ненужни като електрическа крушка в гората или нещо подобно.

На всичкото отгоре, освен че не ставам по-зряла и по-уравновесена с времето, изобщо не помнявам - напротив, имам усещането, че ставам все по-глупава

Нора, липсваш ми.

Пролетен вятър

Прелетях като пролетния вятър над детството си днес в машина на времето под формата на доста мръсна черна Мазда. На село бях у дядо, на гробищата, после у Сарафово при братовчедките си и на всяка крачка, на всяко обръщане на глава предмети и картини от едно време пробиваха като яркооранжеви минзухари пластовете живот, които грижливо съм приглаждала един върху друг над детството си. Смесица като зле разбъркан сладолед със сироп от стари и нови неща; сменени и новаторски: табелата "Бата 9" е още там, до двете тополи зад чешмата, старата къща на баба и дядо си е там; на прозореца й - купчина ръждясали пирони, разпадаща се комсомолска книжка, червена като дренка, ключ неизвестно от къде. Из целия двор сред ежедневни късове и листи лежат и все още живеят изрезки от моето детство, ярки и напоени като хапчета за щастие - зелената чиния, в която баба ни правеше яйца (всяка баба, вкл. прабаба ни, имаше свои уникални пържени яйца), синя найлонова лента, останала от мрежата, която едно време беше опъната над асмата, синчецът, който татко посадил, когато бил на 7 - и досега цъфти всяка пролет, 42 години по-късно, скован от дядо дървен стол на поне 20 години, бабините цветя, градината - сега засята само с ягоди. А кучето е ново, със същото име - Куче, и е наследник и на диетата на предшественика си (трици с вода); читалището е същото, но с нови прозорци; розовият храст до каменната ни чешма много отдавна го няма, но аз винаги си го представям там когато погледна чешмата.

Дядо подкастри няколко дървета докато бях там, аз събрах клонките на купчинки; после се появи чичо, извади от багажника си още един чифт градинарски ножици и агрономското си образование и се включи в подкастрянето. Аз ги гледах от балкона на новата къща, където имаше и слънце, и вятър, и двете точно такива, каквито бяха в годините, когато всичко беше една безкрайна константа и нямаше ново, омешано със старо. Пролетният вятър почти ме отнесе, той беше най-напоен, тежък, ухаеше на пръст, на селото, на цветята, които чакаха да им дойде времето. Пробиваше ми палтото и дрехите и полазваше по кожата ми. Този вятър е като музика, която впечатва аромата, настроението, мислите, усещането, времето в момента на свиренето - страховит консерватор, съживител, шаман.

Посадихме цветя на гроба на баба. Татко каза, че понеже тя ги е сяла в двора си, със сигурност ще се хванат на гроба й. На гробищата видях чичо Бончо, не бях го вижадала от поне 10 години, а кака Деси, която беше гуруто на моя малък петгодишен свят някога много отдавна и негова дъщеря, не съм виждала дори от по-отдавна. Странно, мисля за нея като за една от основните фигури в детството си, а не помня как изглежда. Баща й беше засадил зюмбюли на гроба на жена си и днес ги поливаше. После, докато говореше с татко за хлътналия гроб,който не може да оправи сам, се разплака... Малко неща са по-тъжни от възрастен човек, който плаче. А гробищната обстановка не помага особено. Но там стават и приятни неща. Баба срещна почти всичките си приятелки, които иначе няма как да посети, и докарахме една от тях в селото, за да не върви пеш.

След село отидохме на гости на вуйчови, разменихме мартеници, порадвахме се на Диана, ядохме баница (yum) и т.н. Чудесно е да съм у дома. Пространството между Бургас и Медово е винаги красиво и обично за мен, дори със строежите. Тук има нещо, което липсва навсякъде другаде по света, и то е здраво свързано с мен, толкова здраво, че може да ме издърпа и изправи без значение къде се намирам, да ми връща неща, които съм мислела за загубени.

It's a blessing to be home! This time around, every bit of it is. Like a travel into a paralel reality which is always there, preserved for me, safe and absolute and eternal. In a way.

हार्दिक शुभकामनाएं

Happy birthday, my dear Martin! <3
Честит рожден ден с много любов

Долната земя

I can't help it. I loathe Sofia. It's just so against everything I hold dear and common sense, to top it all. There are friends. But not like before. I'm aware nothing can stay the same forever, but that doesn't stop me from wishing some things did.
The good things which happen are like differently coloured beacons on my calender; and I had a softly green one last Friday at Petko and Beni's. It keeps me warm.

Poetry

I've never been particularly fond of poetry, and I've never quite understood the appeal of it. I recognize it can evoke emotions and, as a language-schooled person, I can appreciate its unique use and moulding of language, but I'm just not a fan. However, since there is a certain holiday coming in the middle of the month, and I signed up for a related event on the CoS boards, I found myself re-reading the few poetry books I have, and thinking that there is something about poems after all. I also found out that my tastes and the way I form a liking to a particular piece have changed.

My current favourite is Love by Atanas Dalchev, which seems to exert a powerful pull on the pleasure centre of my brain; plus it makes me chase the sources of its exremely strong, dense aroma, gets me weighing and analysing its words and images, rummaging through the net of meanings it creates - and all that also gives me immense pleasure. It's like magic, really. There are three pointsin it which create the poem's plane - the scarlet tomato, the green eyes and the nail, shining like a star - they are like beacons, casting a soft light over the rest of the poem and revealing its delicate structure and a certain very distinct exquisite quality. It's a gem, a delight. I tried to translate it into English, but failed completeley... Here it is in its original Bulgarian:

Над старото тържище ален
бе залезът като домат
и все тъй строен, все тъй млад
стоеше бедният хамалин.

Засипваше дрезгавина
очите, веждите му вече,
но не дойде и тази вечер
зеленооката жена,

която го веднъж повика
с очи, със поглед, без слова
и зарад тежкия товар
му заплати една усмивка.

Да би дошла и тази нощ. . .
да би му станала невеста. . .
до гроба би я носил весел
на гръб в широкия си кош.

И всеки гвоздей от обущата му
би грял в нощта като звезда,
когато долу през града
към къщи с нея ще се спуща.

Сънуваше ли? Сам в света,
хамалинът стоеше влюбен.
И мракът от лика му груб бе
изтрил и сетната черта.

I am also particularly fond of Emily Dickinson and her acutely characteristic verses.