Възпитание

Когато основният възпитателен метод е заплаха с оттегляне на родителската любов, живееш половин живот като възрастен, разкъсан между автентичните си желания и непреодолимата нужда да задоволиш представите на родителите си за успех и щастие. Изградил си цялата си самоличност, представа за себе си, върху одобрението на родителите си - имаш го, значи си някой, нямаш го, значи не струваш нищо. И най-добронамерената студенина като възпитателен метод е с фатални последици за здравата психика и самочувствие на детето. Не правете така.

Преди 10 години

Неща, които ни се случиха в Индия и няма как да се случат тук, включват:

• Да се качиш на влака без пари и кондукторът да ти купи закуска 
• Да ти намерят място на последната лодка в резервата, защото си пред сълзи, че си изпуснал единствения шанс в живота си за това езеро 
• Маймуна да те гони по покрива на изоставен храм и да ти образува доживотна фобия от маймуни 
• Да се молиш да не те опръска случайно капка от свещената вода на Ганг, докато си в лодката, защото току-що си научил, че е септична 
• Да те поканят в дома си съвършено непознати, защото им е любопитно откъде си и какъв е животът там 
• Да се измъкнеш от глоба във влака с предълга сълзлива история за бедното си студентство с половината вагон за публика

Реликви от времената на З.

• Зомб
• Червен квадрат
• Be aware!
• Стихотворения за лингам
• Апокалипсис сега! и Момчетата на плачат във Вируса
• СФФ, особено Уонг Кар-Вай
• Единствените 2 шестици по български език в ЦИЕК
• 
  

What they promised would be meaningful
Has turned out to be empty
I knew I shouldn't believe
But it's hard to resist the pull to make others happy
As a sign of gratitude
And a need to prove you deserve others' approval
Even though you may tell yourself it doesn't matter to you
It does

Запознаване със себе си

2007 година беше годината на най-плодотворното ми осъзнато самоопознаване. Но тя щеше да е невъзможна без 2005/2006, когато в 8 месеца натъпках милиони преживявания и принудителни тласъци към саморазширяване, към неосъзнато самоопознаване.

Няма нищо по-ценно за самопознанието, за разширяването на личните граници и на хоризонта пред очите от пътуването и изследването на света. Отворете си очите са непознатото, за това, което мислите, че разбирате, за онова, което мислите, че не приемате. Ще разберете неща за себе си, които не сте знаели, и които ще ви поласкаят. 

Throwback

I got married. How's that for a life development since I started this blog, all dewey-eyed and with so much excitement and fun, and emotional entanglement of all flavours in front of me?

Reading my Finland posts is still such an emotional experience. I'm ever so grateful for all the opportunities I had and I'm proud to report I more or less managed to beat nostalgia, that hovering beast haunting most of my early posts on here.

If life could be one never-ending Erasmus experience, that would never get old, I don't think.

I hope the future holds more of this.

Contrary to popular belief...

I need to restate my incessant profound consuming love for the awesomeness of Bjork. She can make things and name them "Mother Heroic" and "Nature Is Ancient" and sing about the ubiquitous Mother Nature archetype and I will love it instead of despise it. I'm a sucker for anything she does. It's sooo totally personal by now.

rescue me from level-headness and the unnecessary luxury of being calm!

Save me

Things change and I fail to notice when. Days and weeks rush past me, blurred, blended in a homogenous concoction with no clear peaks or lows, with no highlights, no distinguishable timeline with coloured dots to signify new stages of construction of something meaningful.

It's too bad youth passes and innocence gets melted down to a laughable smugde on one's history. Innocence, the fertile soil of grand designs, of plans and promises made with purest sincerity, of ties of love which seem unseverable, eternal, absolute. Absoluteness is the most precious thing I lost. The excitement, the hopeful optimism it spawned, the broad horizons of possibilities it opened, all shrunk down to a tiny window of residual faith, appearing to grow ever smaller...

Please,
save me

Things Gone

• Extended family safety net
• Stoycho
• Love
• Antonia
• Indology magical glue
• Innocence
• Zori
• Bright dreams
• The horizon
• Sense or the illusion of it, whichever was present in the first place

Irretrievably

A year since

This is the view from Giovanni and Chao's unforgettable balcony in Jyvaskyla. Giovanni posted a few gems from that time on his personal page; this is one of them.

Inexplicably, this one made me saddest. I remembered when a year ago I met Chao in Ilokivi and we made the bike deal; and the next day (it was a Wednesday) I came to Giovanni and Chao's place and took it precisely from this spot. Seeing it again so suddenly broke the wall of after-haps and flooded me with the crisp sensation of the inexplored and infinite newness that was Finland then. It was a winter-scented clear space ahead and around, vibrating with worlds and excitements waiting for me to wander their way. Now it is passed, it is behind me, and it pains me a little to unexpectedly get an ephemeral tinge of that rich, youthful, unabridged feel of the breaking dawn of Finland, knowing it is nothing more than an interestingly glowing light behind me growing dimmer and smaller now.

My four-week window into a real life

Work defies real life in my definition.

Anyway, an odd "What I did in my summer vacation" post seems to be in order.

I had full 4 weeks, which I think I sapped as well as I could without turning enjoyment into a goal to be achieved. Some engagements did occur, and time seemed abridged, because I was able to see its end. When I can see the limits of a time period, my mindset becomes limited too... I seem unable to start any projects with indefinite duration or unidentifiable aim, like writing, or even mundane time-consuming stuff like classifying my picture prints or my books, or my old diaries - things I enjoy doing immensely, but somehow seem to find my limited time here too precious to devote it to activitie which deserve a free state of mind to be done justice.

Week 1: Istanbul! Bjork!!!!! A wonderful, spirited experience in a youthful and motley city with exquisite details, though just 5 days in duration. Highlights include the concert, of course, and Starbucks cinnamon chewing gum (post-coffee), an independent shop for bold accessories and clothes, the numerous cats and kitties, Istanbul Modern! My God!, a delicious lamb meatballs wrap, spiced mussels with rice on the bridge straight from the shell, cafes with finesse, free tea after every meal, the lovely Indian family we met at the hostel, the air-conditioned tram to the touristy area - and more, certainly, and here are some pictures:



Well, I spent the last 3 days of that week at home, tying to get as a much sleep as possible. Visited my grandfather, who loaded us with cornels, honey with the wax, apples and sheep cheese, and our Medovo houses. And highlight of week! Stoycho!!! <3 a="" all="" as="" at="" br="" but="" close="" even="" ever="" happiness="" he="" him="" it="" morning="" of="" one="" only="" precious="" remains.="" seeing="" shave...="" such="" the="" was="" when="">
Week 2: Work. That one isn't that exciting, but my father bought me a bun and made coffee for me every morning; and on Wednesday I started running in the evenings. Went to the open-air cinema with my mother on Friday. I watched House MD before bed too, and I had missed the guy intensely! Oh, there was the Olympics, too, which I followed on a daily basis and commented fervently with my father in-between work. I was finally reunited with Tony!!! Actually, not a bad week after all ;)

Weeks 3: Beach week! No work, the sea, calamari, and quite a succesful attempt at making a mini-remake of the bissful 2006 summer Tony and I had. Zori visisted, I had my birthday on the beach (and I had TEHMOST DELICIOUS cake evah!!!), I got postcards from Poland, and the cult Pomorie band Artery sang a song especially for me :D Zori loved the Great Salt Lake, took like 1000 pictures, made fun of my new night activity, called Pomorie romantic and was lovely as usual all around (except for a well stewed (2 years) accusation she served me). Zori and I went ot Burgas and met Zhivko as well. Olympics were still on, and we watched the rhythmic gymnastics together. Beach with Tony every day! That one week was a gem in my calendar. Well, I hurt both my knees while running, but that's a small price to pay for the other week home it earned me!



Week 4: Supposed to be work week, but I got no work for Monday, whch I wasted riveted in the armchair waiting for it - but met Hrisi and Judith in the evening, which was quite a treat, never having really believed I'd see her again. She looked beautiful and well. Worked a bit on Tue, and met Grisha in the evening. No work on Wed either, but this time I took my towel and went to the beach (where I engaged in an explosive sexism discussion with a bunch of guys). Thu, work, Fri - beach! and work too, though. Tony and I went back to the golden beach and soaps regime, messasing each other 10 times a day and discussing everything from soap coma characters' make-up to cinema and the USA elections, and laughing like madwomen, of course. God, am I going to miss this. I'm clutching it like a safebelt now.

Activites spanning all four weeks: water-melon eating, CoS surfing, small-hours chatting, House MD before bed in the attic, night ice-scream snacks, calamari eating, indiscriminate devouring of all kinds of TV programmes and way too little sleep :D

Tomorrow is my last day of beach, and then I have to pack my bags and leave for that horrendous city. D; Pomorie summers with friends, family and soaps are turning from a given to a dream getaway.

Август

Август е винаги чакан и аз съм много пристрастна към него. Рожден ден, долетели от разнообразни разстояния приятели, морето, вкъщи. В август има повече носталгия и същевременно повече обнадежденост, отколкото във всеки друг месец.

Тази година пакетът включи и ново приятелство, вълнуващо световно събитие, едно събиране, една раздяла.

Август избистря мътещите водата вихрушки пясък и хората и дейностите, които наистина желая, се появяват под прозрачната повърхност.

The infinite variety of the human touch

A friend is sad and I cannot seem to reach her, I haven't been able to for a while. I fret and toss around in agony over the prospective break in the thread connecting our two personnas, and yet I can palpate, beneath the layers of fear and anxiety, and the occasional surges of desperation, a solid core of a peculiar comfort - a headstrong confidence, even knowledge, of sorts, that what has been will always be.

Another friend is frothing with insecurities, all of them larger than life for her, and I don't know how to bring them up or point them out. As long as I've known her they have been there - they change expression, manners, ways of fighing or ignoring them change, the level of awareness alters over time, even the results they generate as motivators have changed, but they are not gone, not reduced, not even better acknowledged, despite all the circusmtances which would normally render them so. Quite apart from being at a complete loss as to how to help, her behaviour vexes me... I cannot quite accept these insecurity-driven acts and professed opinions. Does this make me a bad friend? Or not a friend at all?

Another friend is very recent... Yet he feels so close.

One of my most beloved friends and I were severed cruelly 7 years ago by a vast distance. The four times I've met him for these 7 years, it was like we never parted - but still, I cannot help but fear that time and distance will finally do their thing and rob me of this precious, inexplicable, unmeasurable treasure that is our relationship.

Severed ties sadden me enormously.

I can't quite remember where it was, but in once I read in a book that love is anxiety, and I agree, and I am grateful for it, in a way.

Old glory

Днес почетох малко от дневника си от 2003, когато бях в САЩ. Извадих си няколко поуки: 1. да не водя дневници. 2. ако водя дневници, да пиша ясно, точно и ДОКРАЙ какво се е случило, защото седях и се дивих половин час върху една страница безумни емоционални излияния, следствие на нещо, което не е споменато и което изобщо не помня. 3. да не чета старите си дневници, защото за носталгията ваксина няма и аз съм обречена на нея доживот.

Home

Стойка за вестници и списания - списания за нуждите на мъжете и списания, съветващи жените как по-добре да задоволят тези нужди.

Приятна бургаска вечер, сред чиито акценти са алени чорапи; стар познат, видян с нови очи; джаз; пролетен цъфтеж по старо и безценно приятелство и позната нежност with a twist.

Поморие се е превърнало от мило занемарено градче в строителна площадка. Поне светлината си е същата и морето, макар че вече трябва да си непосредствено до него, за да го видиш.

Смисли

Смислите пречат със своето настояване да присъстват. Не мога да се съсредоточа в много неща поради непрестанно тормозене дали има(м) смисъл. И честно си мисля, че нямам.

Снощи четох нещо, което съм писала за Индия малко след връщането си от там. Напълно вярно, но го бях забравила. Струва ми се, че след връщането си от Индия, и после пак след връщането си от Финландия, потъвам в някакво блато, от което за малко съм успяла да изляза и подишам. Всичките ми метафори за чужбина и тук са свързани със свобода и липсата й. Чудя се защо е такава ситуацията.

Не мога да пиша, а ужасно много искам. Едно от трите неща, които имат абсолютен неоспорим смисъл за мен.

There's more to life

Тази вечер, която беше завидно лоша и без това, гледах поредният сексистки филм, маскиран като трогателна любовна история, в който като в каталог бяха почетени всички солидни основи на мъжкоцентричната кал, в която всички се плацикаме и си живеем животите. Присъстваха проституктка, която се влюбва в главния герой; 3-4 допълнителни проститутки, с който той си прави оргия на покрива на свръхлуксозното си жилище; няколко много лъскави и бързи коли; една дебела жена, която е нещастна и никой не я обича, харесва или желае, което естествени силно я депресира; и самият главен герой, за който мога само да предположа, че е създаден с идеята да може всеки средностатистически тайванец да се идентифицира (нещо като мъжете в родните чалга клипове) - нисък, грозен и удивително жалък. Но естествено фактът, че е мъж, сам по себе си е сертификат за качество, даващ му право на всяка жена, която му мине под носа (стига да е кльощава и да навява незабавни асоциации със сърна или някакво друго животно, което почти всичко живо преследва, за да изяде). Когатао след 100 минути мъчение въпросният инвариант на мъж най-сетне сложи край на забележително жалкия си живот, от небето заваляха памфлети и над нощен Тайпей се разнесе трогателна любовна песен, докато вклюбената проститутка, подходящо облечена в оскъдно англеско костюмче с чифт крилца, почете паметта му и разбитото си сърце, намирайки тяхна снимка сред памфлетите - от времената, когато се предполага, че се влюбваха, т.е. петте минути от познанството им, в които още не бяха правили секс. Сескът във филма естествено беше строго еднопосочен, в който жените бяха единствено дестинации; функцията му на dominance tool, както подобава на класическите неща, седеше на дълбоко вкопания си трон с внушителен авторитет и самочувствие на хилядолетен господар. И около всичко това имаше доволно количество умишлено гнусна храна и автоеротика, чието сексистко значение обаче ми убягва, така че спирам дотук.

Оказва се много трудно да живееш в уредба, в която всичко ти е неприятно и неодубно. Не знам какво да правя с живота си и със себе си. Когато си мисля какво всъщност искам, ми идват наум първо нещата, които са ми приятни, но това не е едно и също; и когато тръгна по тази добре позната поточна линия, си мисля как бих си стояла в Поморие през цялото време, из HP форума, да ходя на село веднъж месечно, да се виждам с братовчедка си когато си е у дома и да общувам с приятелите си от София предимно по телефона; и после започва да ми се струва, че това ще ме завлече в някакво подтискащо чувство на безсмислие и си мисля, че бих могла да пиша рецензии, да се занимавам с критика или дори да се опитам да пиша, но не мога да разбера дали наистина го искам и ми идва омразната мисъл, че не знам какво искам - но това не е вярно, аз много добре какво точно искам, но то е едно от общо 2-3 неща, които човек с голяма доза сигурност може да нарече "невъзможни"; и понеже аз просто не искам нищо друго, не знам какво да правя със себе си, с това тяло и тази личност, защото те ми се виждат напълно безсмислени и ненужни като електрическа крушка в гората или нещо подобно.

На всичкото отгоре, освен че не ставам по-зряла и по-уравновесена с времето, изобщо не помнявам - напротив, имам усещането, че ставам все по-глупава

Пролетен вятър

Прелетях като пролетния вятър над детството си днес в машина на времето под формата на доста мръсна черна Мазда. На село бях у дядо, на гробищата, после у Сарафово при братовчедките си и на всяка крачка, на всяко обръщане на глава предмети и картини от едно време пробиваха като яркооранжеви минзухари пластовете живот, които грижливо съм приглаждала един върху друг над детството си. Смесица като зле разбъркан сладолед със сироп от стари и нови неща; сменени и новаторски: табелата "Бата 9" е още там, до двете тополи зад чешмата, старата къща на баба и дядо си е там; на прозореца й - купчина ръждясали пирони, разпадаща се комсомолска книжка, червена като дренка, ключ неизвестно от къде. Из целия двор сред ежедневни късове и листи лежат и все още живеят изрезки от моето детство, ярки и напоени като хапчета за щастие - зелената чиния, в която баба ни правеше яйца (всяка баба, вкл. прабаба ни, имаше свои уникални пържени яйца), синя найлонова лента, останала от мрежата, която едно време беше опъната над асмата, синчецът, който татко посадил, когато бил на 7 - и досега цъфти всяка пролет, 42 години по-късно, скован от дядо дървен стол на поне 20 години, бабините цветя, градината - сега засята само с ягоди. А кучето е ново, със същото име - Куче, и е наследник и на диетата на предшественика си (трици с вода); читалището е същото, но с нови прозорци; розовият храст до каменната ни чешма много отдавна го няма, но аз винаги си го представям там когато погледна чешмата.

Дядо подкастри няколко дървета докато бях там, аз събрах клонките на купчинки; после се появи чичо, извади от багажника си още един чифт градинарски ножици и агрономското си образование и се включи в подкастрянето. Аз ги гледах от балкона на новата къща, където имаше и слънце, и вятър, и двете точно такива, каквито бяха в годините, когато всичко беше една безкрайна константа и нямаше ново, омешано със старо. Пролетният вятър почти ме отнесе, той беше най-напоен, тежък, ухаеше на пръст, на селото, на цветята, които чакаха да им дойде времето. Пробиваше ми палтото и дрехите и полазваше по кожата ми. Този вятър е като музика, която впечатва аромата, настроението, мислите, усещането, времето в момента на свиренето - страховит консерватор, съживител, шаман.

Посадихме цветя на гроба на баба. Татко каза, че понеже тя ги е сяла в двора си, със сигурност ще се хванат на гроба й. На гробищата видях чичо Бончо, не бях го вижадала от поне 10 години, а кака Деси, която беше гуруто на моя малък петгодишен свят някога много отдавна и негова дъщеря, не съм виждала дори от по-отдавна. Странно, мисля за нея като за една от основните фигури в детството си, а не помня как изглежда. Баща й беше засадил зюмбюли на гроба на жена си и днес ги поливаше. После, докато говореше с татко за хлътналия гроб,който не може да оправи сам, се разплака... Малко неща са по-тъжни от възрастен човек, който плаче. А гробищната обстановка не помага особено. Но там стават и приятни неща. Баба срещна почти всичките си приятелки, които иначе няма как да посети, и докарахме една от тях в селото, за да не върви пеш.

След село отидохме на гости на вуйчови, разменихме мартеници, порадвахме се на Диана, ядохме баница (yum) и т.н. Чудесно е да съм у дома. Пространството между Бургас и Медово е винаги красиво и обично за мен, дори със строежите. Тук има нещо, което липсва навсякъде другаде по света, и то е здраво свързано с мен, толкова здраво, че може да ме издърпа и изправи без значение къде се намирам, да ми връща неща, които съм мислела за загубени.

It's a blessing to be home! This time around, every bit of it is. Like a travel into a paralel reality which is always there, preserved for me, safe and absolute and eternal. In a way.

Random musings ed. 2008

This blog is a true blessing for my emotional exhibitionism... Anyway, I'm back home. As expected, I'm tossed around between fits of fierce nostalgia and powerful surges of longing to fly back from where I arrived. And yet I can't help but feel lucky, because my last days in Finland/Estonia were fantastic. An unexpected Depeche Mode Bar around a snowy corner in Tallinn; a ferry acquaintance; a gentle last day in Helsinki; Wong Kar-Wai in the afternoon. Couldn't have wished for anything more. A compensation, perhpas? Not meaning to be ungrateful, but I want no compensation if it makes the thing definitely final... I can't believe I am practically UNABLE to let go.

I know it's normal to feel some kind of warmth to be back in your homeland, or at least some sort of positive feeling after having reached home, but I felt none. I know it's wrong, and I know it's my own fault for holding on to things I should leave behind. But I simply cannot help it.

Have I learnt nothing after all those farewells I've had since high school? It seems to me I'm just as incapable of coping with loss as I have ever been. Ugh, this post is getting way too depressing. I think I need a HP fix right now ;)

Afresh?

New year, start from scratch, eh? I don't think so. It's sad, but I have been dragging a lot of stuff with me from one year to the next, and it piles up and settles down, marshy and sticky, like ickly food leftovers. Then there's the stuff I have to do, and the stuff I just wouldn't let go. Like Jyväskylä and everything I absorbed in me here. I wish I were far less sentimental and a lot more hard-working. Hey, that could be my New year wish/resolution! They are usually empty words anyway :p