Luscious sounds

My latest musical discovery - Wolfsheim. Especially Closer Still. I can listen to it over and over again. There is something very peculiar about the lead's voice and his pronunciation of the long words - it's palpably seductive...

On SFF, very briefly

So the Sofia Film Fest is over, and I wish I could write a piece about it, as well as a piece for each film I watched, plus an overview of the films and chosen themes from a feministic point of view, but I seem to have no time, or not enough comfort and ease, to do so.

All in all, the festical lacked variety, in my opinion - 90% of the films were European, the themes were somewhat similar, and there wasn't a distinct major event, a really big film to lead the programme.

Good things - several female directors, one downright feministic film, a documentary programme with some gems in it. Hm, that's all I can this about right now.

And something else. I'm finding I simply can't stand to watch films done in the classical male-centric matrix of the plot. I can't concentrate in anything else of the film, like the male-centredness is a huge smudge obscuring the rest of the movie and I can't see past it. I have a suspicion this might be a sign I'm leaning over the top. But I can't seem to help it - it appears to me that every day, all the things I see an experience just reinforce this intolerance thriving in me...

There's more to life

Тази вечер, която беше завидно лоша и без това, гледах поредният сексистки филм, маскиран като трогателна любовна история, в който като в каталог бяха почетени всички солидни основи на мъжкоцентричната кал, в която всички се плацикаме и си живеем животите. Присъстваха проституктка, която се влюбва в главния герой; 3-4 допълнителни проститутки, с който той си прави оргия на покрива на свръхлуксозното си жилище; няколко много лъскави и бързи коли; една дебела жена, която е нещастна и никой не я обича, харесва или желае, което естествени силно я депресира; и самият главен герой, за който мога само да предположа, че е създаден с идеята да може всеки средностатистически тайванец да се идентифицира (нещо като мъжете в родните чалга клипове) - нисък, грозен и удивително жалък. Но естествено фактът, че е мъж, сам по себе си е сертификат за качество, даващ му право на всяка жена, която му мине под носа (стига да е кльощава и да навява незабавни асоциации със сърна или някакво друго животно, което почти всичко живо преследва, за да изяде). Когатао след 100 минути мъчение въпросният инвариант на мъж най-сетне сложи край на забележително жалкия си живот, от небето заваляха памфлети и над нощен Тайпей се разнесе трогателна любовна песен, докато вклюбената проститутка, подходящо облечена в оскъдно англеско костюмче с чифт крилца, почете паметта му и разбитото си сърце, намирайки тяхна снимка сред памфлетите - от времената, когато се предполага, че се влюбваха, т.е. петте минути от познанството им, в които още не бяха правили секс. Сескът във филма естествено беше строго еднопосочен, в който жените бяха единствено дестинации; функцията му на dominance tool, както подобава на класическите неща, седеше на дълбоко вкопания си трон с внушителен авторитет и самочувствие на хилядолетен господар. И около всичко това имаше доволно количество умишлено гнусна храна и автоеротика, чието сексистко значение обаче ми убягва, така че спирам дотук.

Оказва се много трудно да живееш в уредба, в която всичко ти е неприятно и неодубно. Не знам какво да правя с живота си и със себе си. Когато си мисля какво всъщност искам, ми идват наум първо нещата, които са ми приятни, но това не е едно и също; и когато тръгна по тази добре позната поточна линия, си мисля как бих си стояла в Поморие през цялото време, из HP форума, да ходя на село веднъж месечно, да се виждам с братовчедка си когато си е у дома и да общувам с приятелите си от София предимно по телефона; и после започва да ми се струва, че това ще ме завлече в някакво подтискащо чувство на безсмислие и си мисля, че бих могла да пиша рецензии, да се занимавам с критика или дори да се опитам да пиша, но не мога да разбера дали наистина го искам и ми идва омразната мисъл, че не знам какво искам - но това не е вярно, аз много добре какво точно искам, но то е едно от общо 2-3 неща, които човек с голяма доза сигурност може да нарече "невъзможни"; и понеже аз просто не искам нищо друго, не знам какво да правя със себе си, с това тяло и тази личност, защото те ми се виждат напълно безсмислени и ненужни като електрическа крушка в гората или нещо подобно.

На всичкото отгоре, освен че не ставам по-зряла и по-уравновесена с времето, изобщо не помнявам - напротив, имам усещането, че ставам все по-глупава

Нора, липсваш ми.

Пролетен вятър

Прелетях като пролетния вятър над детството си днес в машина на времето под формата на доста мръсна черна Мазда. На село бях у дядо, на гробищата, после у Сарафово при братовчедките си и на всяка крачка, на всяко обръщане на глава предмети и картини от едно време пробиваха като яркооранжеви минзухари пластовете живот, които грижливо съм приглаждала един върху друг над детството си. Смесица като зле разбъркан сладолед със сироп от стари и нови неща; сменени и новаторски: табелата "Бата 9" е още там, до двете тополи зад чешмата, старата къща на баба и дядо си е там; на прозореца й - купчина ръждясали пирони, разпадаща се комсомолска книжка, червена като дренка, ключ неизвестно от къде. Из целия двор сред ежедневни късове и листи лежат и все още живеят изрезки от моето детство, ярки и напоени като хапчета за щастие - зелената чиния, в която баба ни правеше яйца (всяка баба, вкл. прабаба ни, имаше свои уникални пържени яйца), синя найлонова лента, останала от мрежата, която едно време беше опъната над асмата, синчецът, който татко посадил, когато бил на 7 - и досега цъфти всяка пролет, 42 години по-късно, скован от дядо дървен стол на поне 20 години, бабините цветя, градината - сега засята само с ягоди. А кучето е ново, със същото име - Куче, и е наследник и на диетата на предшественика си (трици с вода); читалището е същото, но с нови прозорци; розовият храст до каменната ни чешма много отдавна го няма, но аз винаги си го представям там когато погледна чешмата.

Дядо подкастри няколко дървета докато бях там, аз събрах клонките на купчинки; после се появи чичо, извади от багажника си още един чифт градинарски ножици и агрономското си образование и се включи в подкастрянето. Аз ги гледах от балкона на новата къща, където имаше и слънце, и вятър, и двете точно такива, каквито бяха в годините, когато всичко беше една безкрайна константа и нямаше ново, омешано със старо. Пролетният вятър почти ме отнесе, той беше най-напоен, тежък, ухаеше на пръст, на селото, на цветята, които чакаха да им дойде времето. Пробиваше ми палтото и дрехите и полазваше по кожата ми. Този вятър е като музика, която впечатва аромата, настроението, мислите, усещането, времето в момента на свиренето - страховит консерватор, съживител, шаман.

Посадихме цветя на гроба на баба. Татко каза, че понеже тя ги е сяла в двора си, със сигурност ще се хванат на гроба й. На гробищата видях чичо Бончо, не бях го вижадала от поне 10 години, а кака Деси, която беше гуруто на моя малък петгодишен свят някога много отдавна и негова дъщеря, не съм виждала дори от по-отдавна. Странно, мисля за нея като за една от основните фигури в детството си, а не помня как изглежда. Баща й беше засадил зюмбюли на гроба на жена си и днес ги поливаше. После, докато говореше с татко за хлътналия гроб,който не може да оправи сам, се разплака... Малко неща са по-тъжни от възрастен човек, който плаче. А гробищната обстановка не помага особено. Но там стават и приятни неща. Баба срещна почти всичките си приятелки, които иначе няма как да посети, и докарахме една от тях в селото, за да не върви пеш.

След село отидохме на гости на вуйчови, разменихме мартеници, порадвахме се на Диана, ядохме баница (yum) и т.н. Чудесно е да съм у дома. Пространството между Бургас и Медово е винаги красиво и обично за мен, дори със строежите. Тук има нещо, което липсва навсякъде другаде по света, и то е здраво свързано с мен, толкова здраво, че може да ме издърпа и изправи без значение къде се намирам, да ми връща неща, които съм мислела за загубени.

It's a blessing to be home! This time around, every bit of it is. Like a travel into a paralel reality which is always there, preserved for me, safe and absolute and eternal. In a way.

हार्दिक शुभकामनाएं

Happy birthday, my dear Martin! <3
Честит рожден ден с много любов

Долната земя

I can't help it. I loathe Sofia. It's just so against everything I hold dear and common sense, to top it all. There are friends. But not like before. I'm aware nothing can stay the same forever, but that doesn't stop me from wishing some things did.
The good things which happen are like differently coloured beacons on my calender; and I had a softly green one last Friday at Petko and Beni's. It keeps me warm.

Poetry

I've never been particularly fond of poetry, and I've never quite understood the appeal of it. I recognize it can evoke emotions and, as a language-schooled person, I can appreciate its unique use and moulding of language, but I'm just not a fan. However, since there is a certain holiday coming in the middle of the month, and I signed up for a related event on the CoS boards, I found myself re-reading the few poetry books I have, and thinking that there is something about poems after all. I also found out that my tastes and the way I form a liking to a particular piece have changed.

My current favourite is Love by Atanas Dalchev, which seems to exert a powerful pull on the pleasure centre of my brain; plus it makes me chase the sources of its exremely strong, dense aroma, gets me weighing and analysing its words and images, rummaging through the net of meanings it creates - and all that also gives me immense pleasure. It's like magic, really. There are three pointsin it which create the poem's plane - the scarlet tomato, the green eyes and the nail, shining like a star - they are like beacons, casting a soft light over the rest of the poem and revealing its delicate structure and a certain very distinct exquisite quality. It's a gem, a delight. I tried to translate it into English, but failed completeley... Here it is in its original Bulgarian:

Над старото тържище ален
бе залезът като домат
и все тъй строен, все тъй млад
стоеше бедният хамалин.

Засипваше дрезгавина
очите, веждите му вече,
но не дойде и тази вечер
зеленооката жена,

която го веднъж повика
с очи, със поглед, без слова
и зарад тежкия товар
му заплати една усмивка.

Да би дошла и тази нощ. . .
да би му станала невеста. . .
до гроба би я носил весел
на гръб в широкия си кош.

И всеки гвоздей от обущата му
би грял в нощта като звезда,
когато долу през града
към къщи с нея ще се спуща.

Сънуваше ли? Сам в света,
хамалинът стоеше влюбен.
И мракът от лика му груб бе
изтрил и сетната черта.

I am also particularly fond of Emily Dickinson and her acutely characteristic verses.

If travel is searching...

... and home what's been found, I'm in a hell of a journey right now, and I don't mean this in a good sense. All the flats and rooms for rent in Sofia seem to be either filthy, or in dodgy neighbourhoods, or both. It's a nightmare. And when I do find where to live, I'll have to work, to figure out the topic of my thesis, to live with my sister - in short, to struggle a lot.

Last night I watched a series of shorts, called 10 Minutes Older - among the directors were Aki Kaurismäki, Wim Wenders, Werner Herzog, Spike Lee, Victor Erice, Jim Jarmush. I liked Erice's best, although admittedly I was a teensy bit too tipsy to properly appreciate the second half of the films :p I's comforting to know that some things haven't changed despite time and space alterations - like Alexander's always having some cinematic gems to share.

Зефи

Зефирина Зегналек (или Жегналек? трябва да питам) от Полша - единственото същество, което не смяташе обсесията ми относно определа социална несправедливост за индикация, че имам разхлабени болтове и гайки в черепната си кутия. Естествено тя е права, а всички други грешат, както често се случва.

С това искам да кажа, че ти си специална, Зефи, и ми липсваш ужасно.

Everybody loves Zefi

Mad about lists

Yes, I am. Plus I'm bored, so I thought I'd post one of those on here. A list of my current addictions (because I'm soooo easily hooked and right now they're all there is in my life).

Level of addiction measured on a 1 to 5 scale, where 1 is a persistent interest, and 5 is embedded-in-my-life-probably-forever.

• Harry Potter. Started 2001, been growing ever since. 5
• House MD. A brand new one. Side effects include annoyance if I go 12 hours without seeing an episode and a mild form of hypochondria. 2
• Coffee. 1
• Tea. (yes, addicted to both!) 4
• Chocolate. Now this one I believe is actually biological. 5
• Drama!!! Oh, my favourite one. I love drama, I create if where it's scarce and I relish a full-blown dramatic scene with zest bordering on exhilaration. 5

By the way, I lived an old dream of mine last night - rode in a car with Depeche Mode with enhanced bass on and me singing along :D

Some more whining

It's not even a week since I left Finland and it already seems to me that my mind - its format - has started transforming. Things look distant to me now although I walked my usual Kortepohja - campus path last week. It's fast, like a virus. Or perhaps I should just stop watching House MD in bulk. Piling bucketfuls of new impressions onto my brain will facilitate the forgetting of old ones... But wait, wasn't that precisely what I should be getting used to and trying to let go of? My problem is, I don't want to let go. I never do. I'm almost certain I am incapable of it. And thank God I don't believe in psychology!

But it is sad, it's so very sad!... And so fast indeed.

People, even though you'll be submerged into the jolly Erasmus life for another five months while I'm in anxious anticipation of being bossed around and squashed into nasty deadlines, I will be thinking of you and retain the warmest of feelings for you. I do hope the ones among you who considered me a friend won't let distance and time and all that stuff make strangers out of us. I like to think it's all up to me, but I know there should be some willingness from the other side too... so here's hoping there will be.

Гинтас

Гинтас - определено незабравима част от финландския ми живот. Той не обича да говори за себе си и въобще почти никога не говори сериозно; въпреки това се сближих с него с безтегловна лекота. Това, предполагам, е един от талантите му. Друг такъв е способността му да вижда под кожите на хората, но ревниво да пази каквото има под неговата в тайна.

Естествено и на него дължа благодарсности, включително задето ме приюти два дни преди да си замина. :Р

Random musings ed. 2008

This blog is a true blessing for my emotional exhibitionism... Anyway, I'm back home. As expected, I'm tossed around between fits of fierce nostalgia and powerful surges of longing to fly back from where I arrived. And yet I can't help but feel lucky, because my last days in Finland/Estonia were fantastic. An unexpected Depeche Mode Bar around a snowy corner in Tallinn; a ferry acquaintance; a gentle last day in Helsinki; Wong Kar-Wai in the afternoon. Couldn't have wished for anything more. A compensation, perhpas? Not meaning to be ungrateful, but I want no compensation if it makes the thing definitely final... I can't believe I am practically UNABLE to let go.

I know it's normal to feel some kind of warmth to be back in your homeland, or at least some sort of positive feeling after having reached home, but I felt none. I know it's wrong, and I know it's my own fault for holding on to things I should leave behind. But I simply cannot help it.

Have I learnt nothing after all those farewells I've had since high school? It seems to me I'm just as incapable of coping with loss as I have ever been. Ugh, this post is getting way too depressing. I think I need a HP fix right now ;)

Afresh?

New year, start from scratch, eh? I don't think so. It's sad, but I have been dragging a lot of stuff with me from one year to the next, and it piles up and settles down, marshy and sticky, like ickly food leftovers. Then there's the stuff I have to do, and the stuff I just wouldn't let go. Like Jyväskylä and everything I absorbed in me here. I wish I were far less sentimental and a lot more hard-working. Hey, that could be my New year wish/resolution! They are usually empty words anyway :p